— Ние у село знаем и я не пием, ама ваша милост сте чужденец, може да се отровите.
— Ти какъв си? — питам.
— Пазач… Пазим да се не пие от водата.
— Друга чешма имате ли?
— Пет, ама и они са забранени.
— Отровни?
— Оно, речи го, отровни.
— Ами откъде пиете вода?
— Имаме си бунари. От дедите още ни са останали.
Пазачът извика на една жена, която минаваше с пълни стомни в ръка.
— Стойне, я донеси водица да пие господина.
Стойна донесе стомните и аз се напих хубаво със студена и прясна вода. Напи се и нане Митре.
— Е, каква е тая отровна вода бе, приятелю? — полюбопитствувах пак.
— Оно, как да ви кажа, не че е отровна, ама пак е отровна. Не пием от нея и това си е. Заклели сме се и децата сме заклели да не пият. Нека течат нахалост, пущините.
— Не разбирам, брате, каква е тая работа. Защо е прохлетисана хубавата вода?
— Па оно не е за криене баш. Ако искаш, че ти кажем истината. Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от сегашната партия. Чешмите ги правиха бившите. Сакаха с вода да ни подкупят, та да ни обърнат. Ама ние дадохме клетва от тая вода да не пием. И не даваме никой да пие, Я съм на служба да вардим.
— А-хааа… сега чак разбрах. Карай да вървим, нане Митре.
Излязохме зад село, на височината. Обърнах се, та погледнах още веднаж живописното селце. То тънеше в зеленина от овошки и големи орехи. Около него разхвърлени току-що почнали да се позлатяват ниви. Гургулички прехвърчат. Врабченца чуруликат. Слънцето свети с радост и небето разстила безкраен и лазурен хоризонт.
Мила родна картинка!