Всички бяха загубили по някой близък в клането, заповядано отдалеч от Миларепа. Всяка сутрин по някой си обещаваше да иде да убие майка му. Всяка сутрин хората все по-трудно сдържаха негодуванието си. Тогава Белокосата пусна между хората едно писмо, за което казваше, че е от сина й Миларепа, но аз съм сигурен, че го беше писала тя.
„Майко — се казваше в писмото, — ако хората от областта продължават да проявяват омраза към вас, изпратете ми написани техните имена и имената на семействата им. Чрез заклинания ще ги умъртвя тъй лесно, като да хвърля във въздуха щипка храна. И така ще ги унищожа до девето коляно.“
Селяните дойдоха при мен с искане да върна триъгълната нива на майката и се стараеха или да й се усмихват, или да я избягват.
Макар и стар, отново започнах да трупам богатство. Разбира се, вече нямах деца, на които да го оставя след смъртта си, но не мислех за това, а само се опитвах да възстановя онова, което бях загубил.
Лятото беше прекрасно. От незапомнени времена, не беше имало такава жътва. Канехме се да жънем, когато внезапно се довя един малък облак, съвсем малък, съвсем мъничко по-голям от синигерче.
А след това се появи Миларепа, изкатери се на надвисналата над долината скала и хвърли проклятие.
— Пукни, змийо Свастика, отрово Свастика, прехапи си езика и пукни от собствената си отрова! Надуй се! Гръмни! Стани на въздух! На нищо! Ти си само жабешка слуз. Само лайно, което сам си изсрал, лайно с човешко лице, лайно с лице на задник, безплодно лайно, без мухи и без червеи, лайно, на което пикая!
Той призова демоните за свидетели, призова всички светци, разказа за лошото отношение, което бе търпял от мен, и заплака с кървави сълзи.
Тогава големи, много големи, невъобразимо черни облаци изведнъж се струпаха над долината. Той изкрещя и облаците се сгромолясаха в огромна маса, сякаш се бяха спукали от неговия крясък. Градушка удари земите, от планините се спуснаха пороища, а силен вятър, примесен с дъжд, изтръгна всичко, което талазите не бяха завлекли. Нямаше вече жътва, нямаше вече хора, нямаше вече къщи. Само няколко селяни, между които жена ми и аз, успяхме да се подслоним в пещерите.
Преди няколко дни отново бях в кафенето, в което закусвам. Наблюдавах неуловимата жена…
(А, да, говори Симон, а не Свастика. Симон, девет века по-късно. Сега вече свикнах да бъда едновременно няколко души, Симон и Свастика, както свикнах и да живея два живота, този на късото черно кафе върху мраморната масичка и онзи, в който ме повеждаха дълбините на съня. Сега казвам „аз“ за доста „азове“ и това ме прави по-лек. Когато бях само себе си, имах усещането, че съм тежък, неподвижен, овързан, обречен на себе си като на затвор.)
… и тъй, гледах неуловимата жена, докато разказвах историята на Миларепа на един съученик, стар приятел, който по мои спомени винаги е бил стар, дори когато беше на двайсет. И тогава, между две пафкания на скептичната си лула, той ми рече:
— Вярваш ли в магията?
Изглежда въпросът беше от такова значение за него, както примерно двата крака и тазът, за да върви. Толкова бях изненадан, че не отговорих веднага. Той продължи:
— Вярвам в бурята и градушката, но не вярвам, че я е отприщил някакъв човек и неговите заклинания. Вярвам в къщата, която рухва, в подивелите коне, но не вярвам в манипулирането на случайността от един магьосник. А ти какво мислиш?
— Аз ли? Какво аз?
— Ти, Симон. На теб говоря.
— Ами че аз не мисля, аз разказвам.
Признавам, че не знам дали отговорът ми беше глупав или пък много мъдър. Всъщност колкото повече възрастта ми напредва, толкова повече границата между крайната глупост и големия ум се изличава. Както онази между съня и действителността.
Старият приятел примигна и дълго размишлява над изречението ми във вдлъбнатината на лулата си.
След това взе кибритена клечка, драсна я и изскочи искра. Той размаха клечката под носа ми.
— Аз вярвам само в науката, физиката и химията са достатъчни, за да обяснят всичко. И така, кажи ми, откъде идва пламъкът?
Очевидно беше, че ми се надсмива.
— Това е. А сега, ако ми кажеш къде е отишъл пламъка, ще ти кажа откъде идва.
Земята заздравява по-бързо от хората. Годините минаваха. Бях закрепил отново имението си, стопанството и имането, но синовете ми си бяха останали мъртви. Щом само имах един свободен ден, вземах сопата на убиец и търсех Миларепа в планината. И тъй, от белозъбата си младост до сивокосите дни на старостта си не бях правил нищо друго освен да мразя Миларепа. Докато…