Дали това има значение?
Както и да е, ако го направя пак, поправете ме.
Великият Лама Марпа приготви необходимата храна и проводи Миларепа до някогашната тигрова бърлога в заслона на южната скала. Напълни с масло едно кандило и го постави на главата на ученика си.
— Медитирай денем и нощем, без да ставаш. Ако мръднеш, кандилото ще изгасне и ще останеш в тъмното.
— Ще ми остане светлината на деня.
— Нищо няма да ти остане, защото ще зазидам дупката.
И Марпа сам затвори изхода на пещерата с тухли и хоросан.
И тъй, медитирах ден и нощ и не помръдвах; не броях ни часовете, нито седмиците, разумът ми се пропиваше в медитацията и бях разтопил времето. Откривах, че не съм сам, когато бях сам, самотата ми беше населена от демони, пориви, спомени и желания гъмжаха от всички страни; имах желание да се раздвижа, да стана, да си тръгна, да избягам от себе си; бях като цар в непрестанна борба срещу бунтове и метежи, уязвим и обграден от заплахи цар. Понякога ме обвиваше покой, безмълвна зора в моята нощ.
Изведнъж, гласът на възлюбения Лама ми заговори през зида.
— Разруши стената, синко. Разруши вратата на килията си и ела да си отдъхнеш до мен. Ти прекара единайсет месеца, без мястото ти да изстине.
Трудно се надигнах и започнах да вадя тухлите. Но се спрях — ами ако Лама отново променеше мнението си?
— Чакам те, синко, чакам те — повтори Марпа.
— Идваш ли? — промълви съпругата му. Разруших стената и се озовах сред топлината на слънцето. Великия Лама изглеждаше щастлив, че ме вижда.
— И тъй, какво те научих за тези единайсет месеца?
На какво всъщност ме беше научил? Какво бях извлякъл през тези единайсет месеца от учението на отсъстващия Лама?
Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления, потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделяне от света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отвежда до вярното пристанище. Най-сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше далеч, като мишена. Дали някога щях да успея да стана човек?
Продължих чиракуването си при Марпа.
Но една нощ един сън ме запрати отново в страната на моето детство и се събудих с обляна от сълзи възглавница и непреходното желание да видя отново майка ми, сестра ми и нашата къща. Заявих на великия Лама, че трябва да се върна в Кяняца.
За първи път великият Лама се разплака:
— Миларепа, ако заминеш, никога повече няма да те видя.
— Ще ме видите, Безценни, искам само да открия майка си. А после ще се върна в манастира.
— Чудесно знам, че няма да се върнеш. Остани още няколко дни и ще ти предам и последните си тайни. След това ще заминеш и ще изпълниш съдбата си.
И великият Лама ми предаде последните си поучения. Мислех си, че ги разбирам, но продължението на живота ми ми показа, че бях доловил само шума от тях, само думите, че бяха останали само в паметта ми, но не и в тялото, не и в сърцето ми.
Последния ден в двора, между коленичилите ученици, Марпа се преобрази в различни форми: диамантеното звънче, безценното колело, лотоса, меча и седемте дъги… Тогава разбрах, че Лама е постигнал същността на Буда, на пробудения. Изпълних се с огромна радост.
— Ела да спиш тази вечер при мен — рече Марпа.
И прекарах нощта до Учителя си.
На сутринта жена му влезе в стаята с ридания. Той я посрещна сурово, сякаш не разбираше сълзите й.
— Миларепа си отива, но няма за какво да плачем. Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болка и без идеал. Ако за това плачеш, то трябва да плачеш неспирно ден и нощ.
— Не издържам да гледам как нашият син ни напуска жив.
И тя захлипа още по-силно. И на мен започна да не ми достига въздух. Дори очите на Лама бяха влажни, но той се усмихваше, сякаш осветен от радост.
— Не бъди суров като мен към бъдещите си ученици. Никой не би могъл да изтърпи онова, което ти понесе.
Това бяха последните му думи. Както го изисква традицията, преди да си тръгна, допрях чело до стъпалото на крака му и се отдалечих.