Джеймс Кейн
Милдред Пиърс
Глава 1
През пролетта на 1931 година на морава в Глендейл, Калифорния, един мъж се грижеше за дърветата. Беше досадна работа, защото първо трябваше да подреже мъртвите клонки, след това да увие плат около по-слабите и да ги привърже с въжета към ствола, за да издържат тежестта на плодовете авокадо, които щяха да узреят през есента. Но въпреки че следобедът беше горещ, мъжът не бързаше и работеше съвестно и педантично, дори си подсвиркваше. Беше дребен, на около трийсет и пет години и макар панталоните му да бяха с лекета, ги носеше с достойнство. Казваше се Хърбърт Пиърс. Когато приключи с дърветата, събра мъртвите вейки на купчина, занесе ги отзад в гаража и ги хвърли в кутията с подпалки. После извади косачката и окоси моравата. Тя бе като хиляди други в Южна Калифорния — парче земя, засадено с трева, на което в оградени островчета пръст растяха авокадо, лимони и албиции1. И къщата не се различаваше особено от останалите — едноетажна постройка с бели стени и червени керемиди на покрива. Сега тези сгради са малко демоде, но по онова време се смятаха за изискани, а тази бе сред добрите от своя вид, дори малко по-хубава от другите.
След като приключи с косенето, извади навит маркуч, закрепи единия му край за водния кран и се зае с поливането. И тази дейност извършваше прецизно, пръскаше вода върху дърветата, по островчетата пръст около тях, по покритата с плочи пътека и накрая и по тревата. Когато всичко наоколо се намокри и замириса като след дъжд, той спря крана, изцеди маркуча, нави го и го върна в гаража. Отиде отпред и огледа дърветата, за да се увери, че струята не е повредила въжените примки. След това влезе в къщата.
Всекидневната, в която пристъпи, съответстваше на моравата, която току-що бе напуснал. Беше като извадена от каталог на универсален магазин, с мебели, които търговците препоръчваха за подобен род домове, на стената имаше семеен герб върху парче алено кадифе, алени пердета, окачени на железни корнизи, ален килим с фигурален бордюр; диван и два фотьойла пред камината, чиито облегалки бяха перпендикулярни на ортопедичните им седалки; дълга дъбова маса, върху която стоеше лампа с абажур от рисувано стъкло; два железни лампиона с алени копринени абажури, които си подхождаха с корнизите; масичка в провинциален стил в ъгъла и радио от бакелит върху нея. По стените, освен семейния герб висяха и три картини: едната изобразяваше стръмен хълм по залез с кравешки скелети на преден план; на втората имаше каубой, който гонеше стадото си в снега, а на третата — товарен влак, който пътуваше през пустиня. Книга със заглавие „Енциклопедия на полезните знания“ с украсена със златисто корица беше поставена под странен ъгъл на дългата маса. Някой би казал, че тази стая бе постигнала нещо забележително — да е едновременно хладна и претъпкана; и че в нея сигурно е много потискащо да се живее. Но мъжът беше горд с всекидневната си, без да парадира, особено с картините, които бе убедил сам себе си, че са „доста добри“. Дори не му беше хрумвало, че е потискаща.
Днес обаче нито я погледна, нито се замисли върху интериора й. Прекоси я бързо, подсвирквайки си, и се отправи към спалнята, обзаведена с бледозелени мебели, в която определено си личеше женска ръка. Свали работните си дрехи, окачи ги в гардероба, влезе гол в банята и започна да пълни ваната. Тук също навсякъде се виждаха белезите на цивилизацията, в която живееше, само че в контраст с останалата част от къщата. Макар тази цивилизация да бе малко наивна в сравнение с моравата, всекидневната и останалите неща с естетическа претенция, тя бе гениална сама по себе си, съществувайки във вселената на практичността. Банята, в която мъжът сега се къпеше, беше истинско бижу на утилитарността: облицована с бели и зелени плочки и чиста като операционна; всичко в нея бе точно на мястото си и функционираше безотказно. Двайсет секунди след като затвори крановете, мъжът влезе във ваната, в която имаше вода с точно такава температура, каквато искаше, изкъпа се, отвори сифона, излезе, избърса се с чиста хавлиена кърпа и се върна в спалнята, без да излиза от ритъма на мелодийката, която си подсвиркваше. Всяко негово движение изглеждаше съвсем естествено.
Среса се и се облече. Панталони още не се бяха появили на сцената, вместо тях той обу сиво долнище на анцуг, сложи си поло и син халат. След това тръгна към кухнята, която много приличаше на банята. Там съпругата му довършваше глазурата на торта. Беше дребна женица, значително по-млада от него, но тъй като лицето й бе омазано с шоколад и носеше торбеста зелена рокля, беше трудно да се определи как изглежда. Между ръба на дрехата и обувките се виждаха само съблазнителните й крака. Разглеждаше илюстрация в книга, на която имаше птица със свитък в човката, и се опитваше да я възпроизведе с молив върху кухненска хартия. Той я погледа известно време, след това хвърли едно око на тортата и й каза, че изглежда страхотно. Думите му бяха слаби, защото сладкишът бе грандиозно начинание, половин метър в диаметър и четири пласта висок, покрит с копринена глазура. След като направи коментара си, мъжът се прозя и каза: