— Е… не виждам какво друго бих могъл да свърша тук. Мисля да се поразходя.
— Ще се върнеш ли за вечеря?
— Ще се опитам, но ако не се прибера до шест, не ме чакай. Може нещо да ме е задържало.
— Искам да знам.
— Казах ти, ако не се прибера до шест…
— Това не ми върши работа. Правя тази торта за госпожа Уитли и тя ще ми плати за нея три долара. Ако ще се прибереш, ще похарча част от тези пари за агнешки котлети. Ако не — ще купя нещо, което повече ще се хареса на децата.
— Тогава не ме брой.
— Това исках да знам.
Мрачната сцена очевидно не бе в унисон с ведрото му настроение. Той се повъртя неуверено, след това се опита да получи малко признание.
— Оправих дърветата. Завързах добре клоните, за да не се огънат, когато плодовете узреят, както стана миналата година. Окосих тревата. Изглежда доста добре.
— Ще полееш ли моравата?
— Вече я полях.
Каза го с тихо самодоволство, защото й бе поставил малък капан и тя падна в него. Но мълчанието, което последва, изглеждаше зловещо, сякаш самият той се бе подхлъзнал на нещо, за което не знаеше. Затова добави неспокойно:
— Много хубаво я наквасих.
— Не е ли малко рано да поливаш тревата?
— Времето си е подходящо като всяко друго.
— Повечето хора го правят по-късно, когато слънцето не припича толкова, така е по-добре, защото не се хаби излишно вода, която някой друг плаща.
— Като кой например?
— Не виждам друг да работи в този дом, освен мен.
— А да виждаш някаква работа, която да мога да свърша и да не съм я свършил?
— Значи приключи с всичко рано.
— Стига, Милдред, накъде биеш?
— Тя те чака, така че — върви.
— Кой ме чака?
— Мисля, че знаеш.
— Ако говориш за Маги Бидерхоф, не съм я виждал от седмица и тя иска от мен само да й правя компания за игра на джин рум, когато нямам работа.
— Това е практически цялото ти свободно време, ако питаш мен.
— Не те питам.
— Какво правиш с нея? Играете малко джин рум, а след това й разкопчаваш червената рокля, с която не се разделя и под която не носи сутиен, и я мяташ на леглото? А после хубавичко се наспиваш, ставаш и търсиш студено пиле в хладилника й, пак играете джин рум и отново я мяташ на леглото? Леле, сигурно е страхотно. Дори не мога да си представя нещо по-приятно.
Мускулите на лицето му започнаха да се стягат, което означаваше, че гневът му се надига. Отвори уста да каже нещо, но размисли. Накрая отвърна:
— Е, добре. — Намерението му бе да звучи надменно и примирено. И излезе от кухнята.
— Да ти дам ли да й занесеш нещо?
— Да й занеса…? Какво имаш предвид?
— Ами остана малко тесто за палачинки, направих и кексчета, които пазех за децата. Но като я гледам колко е дебела, сигурно обича сладкиши, та ще й увия малко.
— Защо не се гръмнеш?
Тя остави рисунката с птицата и се обърна с лице към него. И заговори. Нямаше какво толкова да каже за любовта, верността и морала. Говореше за пари и за неспособността му да си намери работа, а когато споменаваше дамата на сърцето му, нямаше предвид сирената, откраднала мъжа й, а причината за безотговорността му, която го бе обзела напоследък. Той се обаждаше от време на време, оправдаваше се, повтаряше, че няма работа и настояваше с горчивина, че щом госпожа Бидерхоф е станала част от живота му, това означава, че и той като всички мъже има нужда от малко спокойствие вместо постоянното натякване за неща, над които няма власт. Говореха бързо, сякаш думите, които изричаха, пареха в устите им и трябваше да ги охлаждат със слюнка. И наистина, сцената бе пропита от една архаична, почти класическа грозота, произнасяха обвинения, които съпрузите си разменят от зората на брака, като добавяха съвсем малко оригиналност и никаква изисканост. Накрая млъкнаха, той тръгна да излиза от кухнята, но тя го спря.