— Къде отиваш?
— Дали бих ти казал, как мислиш?
— При Маги Бидерхоф?
— Ами ако е така?
— Тогава си събирай багажа и изобщо не се връщай, защото ако прекрачиш този праг, няма да те пусна да се прибереш. Дори ако трябва, ще те прогоня със сатъра, но ти в тази къща повече няма да стъпиш.
Тя извади сатъра от чекмеджето, вдигна го и го върна на мястото му, а той я гледаше с презрение.
— Продължавай в същия дух, Милдред. Ако не внимаваш, някой ден наистина ще те зарежа. И сега не ми трябва много, за да си тръгна.
— Ти няма да ме зарязваш, аз ще те зарежа. Ако този следобед отидеш при нея, повече да не съм те видяла в тази къща.
— Ще ходя, където си искам.
— Тогава си събирай багажа, Бърт.
Лицето му пребледня. Очите им за дълго останаха впити едни в други.
— Добре тогава. Така и ще направя.
— Веднага се заемай. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Хубаво… хубаво.
И той изскочи от кухнята. Тя напълни книжен конус с глазура, сряза върха му с ножица и започна да рисува птицата върху тортата. А той се втурна в спалнята и извади пътните чанти от шкафа в средата на стаята. Вършеше всичко доста шумно, може би с надеждата, че тя ще го чуе, ще дойде и ще започне да го умолява да си промени решението. Ако беше така, значи щеше да остане разочарован, защото само си събираше багажа, нищо друго не се случваше. Най-напред се погрижи за официалните си дрехи — ризи, яки, копчета за ръкавели, вратовръзки, обувки и черния костюм, както той наричаше смокинга си. Уви ги внимателно в хартия и ги постави на дъното на най-големия сак. Всъщност някога животът му беше доста по-добър. Преди да навърши двайсет, работеше като каскадьор ездач в киното и все още се гордееше с уменията си. После един негов чичо умря и му остави ранчо в покрайнините на Глендейл. Глендейл сега е огромно предградие и е за Лос Анджелис това, което е Куинс за Ню Йорк. Но по онова време беше село, и то доста западнало, с товарни рампи от единия край, обработваеми поля от другия и прашен път по средата.
И той си купи каубойска шапка, пое ранчото и се опита да го управлява, но без особен успех. Портокалите му не потръгнаха и той реши да мине на грозде. Тъкмо лозичките покараха, въведоха Сухия режим и трябваше да ги изкорени и да ги замени с орехи. Купи дръвчетата, но пък тогава започна да се търси много грозде на черния пазар и това така го потисна, че остави известно време земята да пустее, а той се опита да се ориентира в бурно променящия се свят около него. Един ден го посетиха трима мъже, които му направиха предложение. Тогава не знаеше, но Южна Калифорния и особено Глендейл бяха на прага на бума на пазара с недвижими имоти от двайсетте години, и то такъв, какъвто рядко се е случвал на тази земя.
Така че със своите триста акра, разположени точно там, където хората искаха да строят, той за една нощ се превърна в инвеститор, строител, човек с визия, в голяма клечка. С тримата господа създадоха компания, наречена „Пиърс Хоумс Инк“, а той и стана президент. Нарече улица на себе си и след като се ожени за Милдред, построи на „Пиърс Драйв“ същия този дом, който сега обитаваше или щеше да обитава поне още двайсет минути. Макар по онова време да печелеше доста пари, отказа да вдигне претенциозен палат. Каза на архитекта:
— „Пиърс Хоумс“ строи домове за обикновените хора и което е добро за тях, е добро и за мен.
Е, в някои отношения неговата къща беше малко по-хубава от тези на обикновените хора. Имаше три бани — по една за всяка спалня, и строителството й беше направо луксозно. Сега вече беше направо за смях, бе ипотекирана няколко пъти, а парите от заемите — отдавна изхарчени. Но някога наистина хващаше окото и той обичаше да потупва стените и да отбелязва колко здраво са построени.
Вместо да държи парите си в банка, той ги инвестира в AT&T2 и няколко години се радваше всекидневно на правилната си преценка, защото цената на акциите се вдигна до небето и „чистата му печалба“ достигна 350 000 долара, което означаваше, че толкова бе разликата между пазарната стойност на дяловете му и цената, на която ги беше придобил. Но после дойде Черният четвъртък от 19293 година и той така бързо се срути, че докато падаше надолу, едва успя да види как „Пиърс Хоумс“ изчезва. През септември беше богат и Милдред си избираше палто от норки за студените месеци. През ноември все още не бе застудяло, но той вече трябваше да продаде втората кола, за да плати сметките. Приемаше всичко ведро, тъй като мнозина от приятелите му ги беше сполетяла същата съдба, шегуваше се със ситуацията и дори понякога се хвалеше с нея. Но не понасяше някой да омаловажава прозорливостта му. Беше свикнал да печели от екстравагантните си начинания и не искаше да си признае, че успехът му се дължеше изцяло на късмет, че бе резултат от разположението на земята му, а не толкова от личните му качества. Не можеше да се застави да си потърси работа и макар да казваше друго на Милдред, не бе положил и най-малко усилие в тази посока. Така бавно, но сигурно затъваше и беше стигнал до сегашното положение с госпожа Бидерхоф. Тя беше дама на неопределена възраст с малък доход от копторите, които даваше под наем на мексиканци. А това значеше, че е направо богата в сравнение с останалите, които бяха в нужда, и имаше много свободно време. Тя изслушваше разказите за неговото величие — минало и бъдещо, хранеше го, играеше карти с него и се усмихваше престорено свенливо, когато й разкопчаваше роклята. Той живееше в свят на мечти, полюшван от реката, загледан в преминаващите по небето облаци.
2
Американска телекомуникационна компания, основана през 1875 г. от Александър Греъм Бел, създателя на телефона. — Б.ред.
3
На 24 октомври 1929 г., четвъртък, започва сривът на Нюйоркската фондова борса, който слага началото на Голямата депресия. — Б.ред.