Stieg Larsson
FLICKAN SOM LEKTE MED ELDEN
(The Millennium Series. Book 2)
© Stieg Larsson 2006
First published by Norstedts, Sweden, in 2006.
Published by agreement with Norstedts Agency
© Неда Димова-Бренстрьом, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2011
ISBN 978-954-529-914-8
ПРОЛОГ
ТЯ ЛЕЖЕШЕ ЗАВЪРЗАНА с кожени ремъци на тясно легло от закалена стомана. Ремъците я стягаха през гърдите. Лежеше по гръб. Ръцете ѝ бяха заключени с белезници за ръба на леглото на нивото на бедрата.
Отдавна се бе отказала от опитите да се освободи. Бе будна, ала лежеше със затворени очи. Ако ги отвореше, щеше да съзре единствено мрак, с изключение на тясната ивица светлина, която се процеждаше през горния край на вратата. Имаше лош вкус в устата и копнееше да си измие зъбите.
Част от съзнанието ѝ непрекъснато бе нащрек в очакване да чуе звука от приближаващи стъпки – знак, че той идва към нея. Нямаше никаква представа колко бе напреднала вечерта, ала ѝ се струваше, че той закъснява. Леглото ѝ внезапно завибрира и тя отвори очи. Сякаш някъде в сградата бе включена машина. Изминаха няколко секунди и вече не бе сигурна дали звукът е реален, или си въобразява.
Зачеркна още един ден в съзнанието си.
Четирийсет и третия в плен.
Засърбя я носът и извърна глава, за да се почеше на възглавницата. Потеше се. В стаята бе топло и задушно. Беше облечена със съвсем обикновена нощница, която се бе нагънала под тялото ѝ. Попремести бедрото си и успя да хване нощницата с показалеца и средния си пръст. След това я задърпа надолу сантиметър по сантиметър. После направи същото и от другата страна. Ала въпреки това точно под кръста ѝ остана една гънка. Матракът бе неудобен и на буци. Пълната изолация, в която се намираше, засилваше неимоверно всички усещания, дори и най-ненатрапчивите. Ремъците бяха достатъчно хлабави, за да може да променя позата си и да лежи на една страна. Но и така не ѝ бе много удобно, защото едната ѝ ръка оставаше прилепена за гърба и непрекъснато изтръпваше.
Потиснатият ѝ гняв нарастваше. Измъчваха я и собствените ѝ мисли, които непрекъснато прерастваха в страховити фантазии за това как ще приключи всичко. Ненавиждаше безпомощното положение, в което бе поставена против волята си. Колкото и да се опитваше да отклони мислите си от настоящата ситуация, не можеше да приглуши страха. Той се стелеше около нея като облак газ и заплашваше да проникне в порите ѝ и да отрови живота ѝ. Бе открила, че най-добрият начин да го победи бе, като се замисли за нещо, което да ѝ създаде усещане за надмощие. Затвори очи и си представи миризмата на бензин.
Той седи в кола със свален прозорец. Тя изтичва до нея, излива бензин през прозореца и драсва клечка кибрит. Всичко протича в един миг. Пламъците веднага лумват. Той се гърчи и вика от ужас и болка. Тя усеща миризмата на опърлено месо, примесена с по-острия мирис на пластмаса и на материала, с който е натъпкана горящата седалка.
ЯВНО БЕ задрямала, защото не чу стъпките му, ала отварянето на вратата веднага я събуди. Нахлулата в стаята светлина я заслепи.
Значи той все пак е дошъл.
Бе висок. Не можеше да отгатне точната му възраст, ала не беше младеж. Имаше рижавокафява разрошена коса, очила с черна рамка и рядка брадичка. Миришеше на одеколон за след бръснене.
Мразеше мириса му.
Той застана до края на леглото и дълго я наблюдава.
Мразеше мълчанието му.
Лицето му оставаше в сянка на фона на нахлуващата от отвора на вратата светлина. Виждаше само силуета му. Изведнъж ѝ заговори. Имаше басов ясен глас и педантично наблягаше на всяка дума.
Мразеше гласа му.
Каза ѝ, че днес е рожденият ѝ ден и че искал да я поздрави. В гласа му не се долавяше нито враждебност, нито ирония. Бе неутрален глас. Тя предположи, че мъжът се усмихва.
Мразеше го.
Той се приближи, заобиколи леглото и застана до главата ѝ. След това постави влажната опака страна на дланта си върху челото ѝ и нежно прокара пръсти по края на косата ѝ. Това бе подаръкът му за рождения ѝ ден.
Мразеше да я докосва.
ГОВОРЕШЕ Ѝ. Виждаше как устните му се движат, ала заключи съзнанието си за думите му. Не искаше да го слуша. Не искаше да отговаря. Чу го да повишава тон. В гласа му се бе промъкнала нотка на раздразнение, пробудено от липсата на реакция от нейна страна. Говореше нещо за взаимно доверие. След няколко минути млъкна. Тя отклони поглед. В следващия миг той сви рамене и започна да наглася ремъците. Пристегна тези на гърдите ѝ и се надвеси над нея.
Внезапно тя се извъртя рязко наляво, доколкото ѝ позволяваха ремъците, в опит да го избегне. Сви крака до брадичката си и ритна силно към главата му. Целеше се в адамовата му ябълка и успя да го удари с палец някъде под брадичката, ала той бе подготвен, извърна се и почти нищо не усети. Опита се да го ритне отново, но той вече се бе отдалечил на достатъчно голямо разстояние, за да не го достигне.