– И сте сигурен?
– Да.
– Добре. Къде се намират въпросните Ниедерман и Залаченко?
– Все още не знам. Но веднага щом разбера, ще ви съобщя. След малко Ерика Бергер ще ви донесе едно полицейско разследване от 1991 г. Веднага щом успее да го копира. Там ще откриете цялата ви нужна информация за Залаченко и Саландер.
– Какво имате предвид?
– Залаченко е бащата на Лисбет. Той е бивш руски наемен убиец от времето на Студената война.
– Руски наемен убиец – повтори Бублански невярващо.
– Няколко ченгета от Сепо са го крепели и са прикривали престъпленията му.
Микаел чу как Бублански дръпна един стол и седна.
– Мисля, че ще е най-добре да дойдете и да дадете официални показания.
– Съжалявам, нямам време.
– Моля?
– В момента не съм в Стокхолм. Но ще ви се обадя веднага щом открия Залаченко.
– Блумквист… Не е нужно да доказвате каквото и да било. Аз също се съмнявам във вината на Саландер.
– Може ли да ви припомня, че аз съм един обикновен частен детектив, който няма никаква представа от полицейска работа?
Знаеше, че бе детинско, но рязко прекрати разговора. После се обади на Аника Джианини.
– Здравей, сестричке.
– Здравей. Нещо ново?
– О, да. Може би ще имам нужда от добър адвокат утре.
Тя въздъхна.
– Какво си направил?
– Все още нищо сериозно, но има вероятност да ме арестуват за възпрепятстване на полицейско разследване или нещо подобно. Но не затова ти се обаждам. Не би могла да ме представляваш.
– Защо не?
– Защото искам да поемеш защитата на Лисбет Саландер и няма как да си адвокат и на двама ни.
Микаел ѝ разказа накратко за какво ставаше въпрос. Мълчанието на Аника Джианини не вещаеше нищо добро.
– И разполагаш с документация за това? – рече тя накрая.
– Да.
– Трябва да си помисля. Лисбет има нужда от адвокат по криминални дела.
– Ти си идеална за тази работа.
– Микаел…
– Слушай, сестричке, нали ти ми се разсърди, че не съм те помолил за помощ, когато имах нужда?
Когато приключиха, Микаел се замисли. След това вдигна слушалката и се обади на Холгер Палмгрен. Без повод. Просто смяташе, че въпреки всичко трябва да информира стареца, че е тръгнал по определени следи и че се надява историята да приключи до няколко часа.
Проблемът бе, че Лисбет Саландер също беше тръгнала на лов.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕ ПРОТЕГНА, за да вземе една ябълка от раницата си, без да изпуска фермата от поглед. Лежеше в края на малка горичка върху постелката за под от колата като импровизирано легло. Носеше зелен ветроустойчив панталон с джобове по крачолите, дебел пуловер и топло подплатено платнено яке до кръста.
Гусеберя се намираше на около четиристотин метра от главния път и се състоеше от две постройки. Основната сграда бе на около сто и двайсет метра пред Лисбет. Представляваше голяма бяла дървена къща на два етажа, в двора на която имаше барака и плевня, разположена на около седемдесет метра от къщата. През отвора на плевнята можеше да види предницата на някакъв бял автомобил. Струваше ѝ се, че е волво, но разстоянието бе твърде голямо, за да е напълно сигурна.
Вдясно от мястото, където беше легнала Лисбет, имаше блатист участък, който след двеста метра прерастваше в малко езеро. Пътят към фермата пресичаше този участък и изчезваше в гората в посока към главното шосе. До пътя имаше още една постройка, която приличаше на изоставена малка къщичка. Прозорците ѝ бяха закрити със светли завеси. На север от фермата се виждаше гора, която скриваше гледката към най-близките съседни къщи, разположени на около шестстотин метра. Фермата пред очите ѝ бе сравнително изолирана.
Лисбет се намираше близо до езерото Антен. Между заоблените хълмчета се редуваха ниви, малки селца и гъсти гори. Пътната карта не даваше подробно описание на района, но тя бе следвала черното рено по Е 20 и бе завила след него на запад към Суленбрун в Алингсос. След около четирийсет минути колата внезапно бе свърнала по горски път с табела Гусеберя. Лисбет паркира зад някакъв хамбар, в една горичка на около стотина метра северно от завоя, и продължи пеша.
Никога не бе чувала за Гусеберя преди, но доколкото можеше да разбере, това беше името на фермата пред нея. Бе преминала покрай пощенската кутия до главния път. На нея беше изписано ПЛ 192 – К. А. Будин. Името не ѝ говореше нищо.
Обиколи къщата от едната страна и старателно избра мястото си за наблюдение. Залязващото слънце остана зад гърба ѝ. Откакто бе пристигнала тук към три и половина, се бе случило само едно нещо. Към четири часа шофьорът на реното излезе от дома на К. А. Будин.На вратата си размени няколко думи с човек, когото Лисбет не видя. След това си тръгна и повече не се върна. Като цяло във фермата не се случваше нищо. Тя чакаше търпеливо и наблюдаваше сградата с малък бинокъл „Минолта“ с осемкратно увеличение.