Като цяло посещението ѝ у Даг и Мия бе пълна загуба на време. Не можеха да я отведат до Залаченко. Даг Свенсон бе открил името му и бе започнал да рови, но не бе успял да го идентифицира.
По време на посещението си Лисбет допусна ужасяваща грешка. Знаеше, че вероятно има връзка между Бюрман и Залаченко. И започна да задава въпроси за Бюрман в опит да провери дали Даг Свенсон е попадал на името му. Не беше, но определено имаше нюх. Веднага се хвана за името Бюрман и на свой ред я засипа с въпроси.
Лисбет не му даде почти нищо, за което да се хване, но Даг въпреки това разбра, че тя е замесена в драмата. А освен това и че самият той притежава желана от нея информация. Разбраха се да се видят отново и да обсъдят нещата през почивните дни. След това Лисбет Саландер се прибра и си легна. Когато се събуди, чу новината, че двама души са застреляни в апартамент в Еншеде.
Лисбет бе дала на Даг Свенсон една-единствена добра следа – името Нилс Бюрман. Веднага след като бе напуснала апартамента им, Свенсон вероятно бе вдигнал телефонната слушалка и се бе обадил на Бюрман.
Лисбет беше връзката. Ако не бе посетила Даг Свенсон, двамата с Мия все още щяха да са живи.
Залаченко се разсмя.
– Не можеш да си представиш колко се изумихме, когато полицията започна да те издирва за убийствата.
Лисбет прехапа устни. Залаченко я изгледа.
– Как ме откри? – попита той.
Тя вдигна рамене.
– Лисбет… Роналд ще се върне след малко. Мога да го помоля да счупи всяка кост от тялото ти, докато ми отговориш. Спести ни усилията.
– Благодарение на пощенската кутия. Проследих колата на Ниедерман до фирмата за отдаване на автомобили под наем и изчаках, докато онзи смешен смотаняк дойде да прибере пощата.
– Ясно. Значи било толкова просто. Благодаря. Ще го имам предвид занапред.
Лисбет се замисли за миг. Цевта на пистолета все още бе насочена към гърдите ѝ.
– Наистина ли мислиш, че цялата тази работа просто ще отшуми от само себе си? – попита Лисбет. – Направи твърде много грешки, полицията ще те открие.
– Знам – отвърна баща ѝ. – Бьорк ми се обади вчера и ми каза, че някакъв журналист от „Милениум“ е надушил историята и че е въпрос на време да бъдем разкрити. Може да се наложи да се погрижим за него.
– Доста дълъг списък ще се получи – рече Лисбет. – Микаел Блумквист и главният редактор Ерика Бергер, както и редакционният секретар и още няколко служители на „Милениум“. След това ще ти се наложи да се захванеш и с Драган Армански и няколко от подчинените му от „Милтън Секюрити“. Трябва да добавим и инспектор Бублански и няколко от полицаите, работещи по разследването. Колко хора ще убиеш, за да потулиш всичко? Ще стигнат до теб.
Залаченко отново се изсмя.
– И какво? Не съм застрелял никого. Нито една улика не сочи към мен. Могат да заповядат. Повярвай ми… колкото и да обискират тази къща, няма да открият абсолютно нищичко, което да ме свързва с каквато и да било престъпна дейност. Сепо те затвори в лудница, не аз. Малко вероятно е тайната полиция да извади всичките документи на показ.
– Ами Ниедерман – припомни му Лисбет.
– Още утре рано сутринта Роналд ще замине на почивка в чужбина и ще остане там, докато нещата отшумят.
Залаченко погледна триумфално към Лисбет.
– Оставаш си главна заподозряна в убийствата. Най-добре ще е да изчезнеш без много шум.
ИЗМИНАХА ПОЧТИ ПЕТДЕСЕТ МИНУТИ, преди Роналд Ниедерман да се върне. Носеше ботуши.
Лисбет Саландер хвърли поглед към мъжа, който по думите на баща ѝ беше неин брат. Не откриваше никаква визуална прилика със себе си. Даже напротив, той бе пълната ѝ противоположност. Лисбет усещаше, че в Роналд Ниедерман има нещо сбъркано. Структурата на тялото му, детското лице и немутиралия глас вероятно бяха резултат от някаква генетична болест. Изобщо не бе усетил електрошоковия пистолет, а и ръцете му бяха огромни. Нищо у Роналд Ниедерман не беше нормално.
„Явно в семейство Залаченко има доста генетични увреждания“ – помисли си тя горчиво.
– Приключи ли? – попита Залаченко.
Ниедерман кимна. Протегна ръка към своя „Зиг Зауер“.
– Ще дойда с теб – рече Залаченко.
Ниедерман се колебаеше.
– Доста път е дотам.
– Ще дойда. Донеси ми якето.
Ниедерман вдигна рамене и изпълни желанието му. След това взе пистолета, а Залаченко се облече и за малко изчезна в съседната стая. Лисбет наблюдаваше Ниедерман, който завиваше на пистолета саморъчно направен заглушител.