– Имаме сто и шейсет одеяла в рецепцията, които трябва да се свалят в мазето. Освен това има куп неща, които трябва да се приберат.
През следващите часове Лисбет помагаше на персонала да свали одеялата в мазето и да събере саксиите с цветя, масите, шезлонгите и разни други предмети, разположени около басейна. Когато Елла прецени, че работата е свършена, и я освободи, Лисбет се разходи бавно до портата в оградата край обгърнатия в мрак плаж и дори направи няколко стъпки навън. Морето бучеше заплашително, а поривите на вятъра я блъскаха толкова силно, че трябваше да зарие крака в пясъка, за да не падне. Палмите край оградата се люлееха заплашително.
Лисбет се върна в бара, поръча си кафе лате и седна до плота. Бе малко след полунощ. Сред гостите и персонала на хотела се усещаше осезаемо притеснение. Край масите се водеха разговори на тих глас, а хората през равни интервали от време поглеждаха към небето. В хотел „Кийс“ имаше общо трийсет и двама гости и към десет души персонал. Лисбет изведнъж забеляза Джералдин Форбс на една маса в непосредствена близост до рецепцията. Лицето на жената бе напрегнато, в ръката си тя държеше питие. Мъжът ѝ го нямаше.
ЛИСБЕТ ПИЕШЕ КАФЕ и отново разсъждаваше над теоремата на Ферма, когато Фреди Макбейн излезе от офиса си и застана насред рецепцията.
– Моля за вашето внимание. Току-що получих съобщение, че ураганът е преминал през Малка Мартиника. Бих искал да помоля всички да слязат незабавно в мазето.
Фреди Макбейн отряза гостите на хотела, които се опитаха да му задават въпроси или да завържат разговор, и насочи всички към стълбата за мазето зад рецепцията. Малка Мартиника бе островче, принадлежащо към територията на Гренада, което се намираше на няколко морски мили северно от нея. Лисбет хвърли поглед към Елла Кармайкъл и наостри уши, когато тя се приближи до Фреди Макбейн.
– Колко лоша е ситуацията? – попита Елла.
– Не знам. Телефонът прекъсна – отвърна Макбейн тихо.
Лисбет слезе в мазето и остави сака си върху одеялото в един ъгъл. Замисли се за миг, след което тръгна да се изкачва нагоре по стълбите срещу потока от хора. Дръпна настрани Елла Кармайкъл и я попита дали може да помогне с нещо. Елла поклати глава със сериозно изражение на лицето.
– Ще видим какво ще стане. Матилда е същинска кучка.
Лисбет забеляза група от петима възрастни и десет деца, които бързо влязоха през входа. Фреди Макбейн ги посрещна и им показа пътя към мазето.
Изведнъж през съзнанието на Лисбет пробягна тревожна мисъл.
– Предполагам, че всеки ще се прибере в някакво подземие? – попита тя тихо.
Елла Кармайкъл погледна семейството, което вече бе стигнало до стълбите към мазето.
– За съжаление това е едно от малкото подземия на Гранд Ансе. Сигурно още хора ще потърсят убежище тук.
Лисбет погледна остро Елла.
– А останалите какво ще правят?
– Тези, които няма къде да се скрият? – Тя се разсмя горчиво. – Ще се залостят в къщите си или в някоя барака. Ще трябва да разчитат на Господ.
Лисбет се обърна, изтича покрай рецепцията и излезе навън.
Джордж Бланд.
Чу как Елла извика след нея, но не спря да ѝ обясни.
„Той живее в една скапана барака, която ще се срути при първия повей на вятъра.“
Веднага щом стъпи на пътя към Сейнт Джордж, вятърът я блъсна и тя се олюля, но въпреки това продължи да тича упорито напред. От силните насрещни пориви губеше равновесие и залиташе. Отне ѝ десет минути да измине около четиристотинте метра до къщата на Джордж Бланд. Не срещна жива душа по пътя си.
ДЪЖДЪТ РУКНА ИЗВЕДНЪЖ като ледена струя от маркуч в мига, в който тя свърна към бараката на Джордж Бланд и видя светлината от фотогенната му лампа през един процеп на прозореца. Подгизна буквално за секунди, а видимостта намаля до няколко метра. Лисбет затропа по вратата. Джордж Бланд отвори с ококорени очи.
– Какво правиш тук? – изкрещя той в опит да надвика вятъра.
– Ела. Трябва да дойдеш с мен в хотела. Там има подземие.
Джордж Бланд изглеждаше стъписан. Вятърът внезапно затръшна вратата и изминаха няколко секунди преди Джордж с усилие да успее да я отвори отново. Лисбет го хвана за тениската и го издърпа. Тя избърса лицето си от водата, хвана го за ръката и се затича. Той я последва.
Избраха да минат по пътя край плажа. Той бе около стотина метра по-кратък от главния път, който се извиваше в голяма дъга към вътрешността на острова. Когато го преполовиха, Лисбет осъзна, че може би бяха сбъркали. На плажа нямаше къде да се скрият. Вятърът и дъждът ги блъскаха с такава сила, че на няколко пъти се виждаха принудени да спират. Пясък и клони летяха във въздуха. Гърмеше и святкаше страховито. Най-сетне Лисбет Саландер видя оградата на хотела да се материализира пред очите ѝ и ускори ход. Имаше чувството, че е минала цяла вечност. Когато най-накрая стигнаха до портата, която им обещаваше сигурност, Лисбет хвърли през рамо поглед назад към плажа и спря.