Апартаментът на улица Лундагатан гледаше към вътрешен двор и бе тесен и неприветлив. От спалнята се виждаше противопожарната стена на една фасада с фронтон, а от кухнята се откриваше изглед към задната страна на къщата, чието лице бе към улицата, и към входа на едно мазе. От дневната можеха да се видят улична лампа и няколко брезови клонки.
Следователно първото ѝ изискване бе новото ѝ жилище да има хубаво изложение.
Настоящият ѝ дом нямаше балкон и тя винаги бе изпитвала завист към по-заможните си съседи по горните етажи, които прекарваха топлите летни дни с охладена бира в ръка под маркизата на терасата си. Второто изискване бе новият ѝ апартамент да има балкон.
Как трябваше да изглежда? Представяше си нещо подобно на апартамента на Микаел Блумквист – огромна стая от 65 квадрата на преустроен тавански етаж на улица Белмансгатан, с изглед към кметството и Слусен. Би се чувствала добре там. Искаше да има уютен, лесен за обзавеждане и поддръжка дом. Това бе трета точка от списъка с изисквания.
Бе живяла натясно години наред. Кухнята ѝ нямаше повече от десет квадрата площ и побираше единствено малка маса и два стола. Дневната бе около двайсет квадрата. Спалнята – дванайсет. Четвъртото ѝ желание: новият ѝ дом да е просторен, с няколко гардероба. Искаше да има истински кабинет и голяма спалня, в която да се шири на воля.
Настоящата ѝ баня приличаше на килер без прозорец, с четириъгълни сиви циментови плочи на пода, неудобна седяща вана и полиетиленов тапет, който винаги бе мръсен, колкото ѝ да го търкаше. Затова искаше новата ѝ баня да е облицована с плочки и да има голяма вана. Освен това апартаментът ѝ трябваше да е оборудван с пералня, за да не ѝ се налага да пере в някое плесенясало мазе[17]. И още – банята ѝ трябваше да ухае на свежест и да може да се проветрява.
След като реши какво точно иска, Лисбет влезе в интернет и разгледа предложенията на различните агенции за недвижими имоти на пазара. На следващата сутрин стана рано и посети агенция „Нобелмекларна“, която според всеобщото мнение имаше най-добра репутация в Стокхолм. Носеше изтъркани черни джинси, ботуши и черното си кожено яке. Застана до един плот и разсеяно се загледа в русата, около трийсет и пет годишна жена, която току-що бе влязла в страницата на агенцията в интернет и започваше да качва снимки на апартаменти. Най-накрая един нисък закръглен мъж към четирийсетте, с изтъняла рижава коса, се приближи до Лисбет. Тя го попита какви апартаменти предлагат в момента. Той я погледна удивено за миг, след което ѝ заговори с развеселен наставнически тон.
– Аха, млада госпожице, родителите ти знаят ли, че ще се местиш от вкъщи?
Лисбет Саландер го гледа известно време студено и мълчаливо, докато той не спря да се подсмихва.
– Нуждая се от апартамент – поясни тя.
Мъжът се прокашля и хвърли поглед към колегата си.
– Разбирам. Какъв точно?
– Искам да се намира в Сьодермалм. Трябва да има балкон с изглед към морето, минимум четири стаи и баня с прозорец и място за перална машина. Освен това трябва да има заключващ се гараж, където да мога да държа мотоциклет.
Жената зад компютъра остави работата си, извърна любопитно глава и се втренчи в Лисбет.
– Мотоциклет? – попита мъжът с изтънялата коса.
Лисбет Саландер кимна.
– Мога ли да попитам… Ъъ, как се казваш?
Лисбет Саландер се представи. На свой ред се поинтересува от името на служителя, който се казваше Йоаким Пешон.
– Работата е там, че апартаментите в Стокхолм струват доста скъпо…
Лисбет си спести коментара. Попитала го бе с какви жилища разполагат в момента и намираше пояснението му, че ще ѝ струва скъпо, за ненужно и неуместно.
– Какво работиш?
Лисбет се замисли за миг. Формално сама си бе шеф. На практика работеше единствено за Драган Армански и „Милтън Секюрити“, ала това се случваше рядко през изминалата година, а през последните три месеца не бе получавала никакви задачи.
– В момента не работя – отвърна тя искрено.
– Не… не… Предполагам, че учиш.
– Не, не уча.
Йоаким Пешон заобиколи плота, прегърна приятелски Лисбет през рамо и внимателно я поведе към изхода.
– Слушай, млада госпожице, добре си дошла след няколко години, когато разполагаш с малко повече пари, отколкото спестовната ти касичка може да побере. Разбираш ли, с джобни тук нищо не можеш да си купиш.