Тя се обърна към него и тихо каза:
– Върви си! Не искам да те виждам повече.
След това затръшна вратата под носа му и Микаел, изпълнен с безгранична почуда, я чу да заключва от вътрешната страна.
Втория път, когато я видя, бе след три дни. Пътуваше с метрото в участъка между Слусен и централната станция и погледна през прозореца, когато влакът спря на „Гамла стан“. Лисбет стоеше на перона, на по-малко от два метра от него. Забеляза я точно в мига, когато вратите се затвориха. В продължение на пет секунди тя гледа право през него, сякаш той не съществуваше, след което се обърна и когато мотрисата потегли, изчезна от погледа му.
Посланието бе съвсем ясно. Лисбет Саландер не желаеше да има нищо общо с Микаел Блумквист. Беше го изтрила от живота си като компютърен файл, без да му даде каквито и да било обяснения. Бе сменила номера на мобилния си телефон и не отговаряше на електронната си поща.
Микаел въздъхна, изгаси телевизора, отиде до прозореца и се загледа в кметството.
Чудеше се дали постъпва неправилно, като минава покрай апартамента ѝ през равни интервали от време. До този момент, когато някоя жена му дадеше толкова ясни сигнали, че не иска да го вижда, негов принцип бе да се отдръпва. Според него пренебрегването на подобно послание би изразявало липса на респект към самата дама.
Микаел и Лисбет се бяха любили. Това се случи по нейна инициатива и връзката им продължи половин година. Ако искаше да сложи край на любовния им роман също толкова изненадващо, колкото го бе започнала, то Микаел бе „за“. Това си беше нейна работа. Микаел нямаше нищо против да приеме ролята на бившето гадже, ако действително нещата бяха стигнали дотам, ала пълната липса на желание за контакт от страна на Лисбет го объркваше.
Не беше влюбен в нея – двамата бяха прекалено противоположни, ала я харесваше и проклетата ѝ сложна личност наистина му липсваше. Бе вярвал, че приятелските им чувства са взаимни, и сега, накратко казано, се чувстваше като идиот.
Дълго стоя до прозореца.
Накрая взе важно решение.
Щом Лисбет Саландер питаеше такава силна ненавист към него, че дори отказваше да го поздрави, когато се срещаха случайно в метрото, то вероятно приятелството им бе приключило завинаги. От този момент нататък той нямаше да поема каквито и да било инициативи, за да се вижда с нея.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПОГЛЕДНА часовника си и констатира, че е подгизнала от пот, макар да седеше на сянка. Бе десет и половина сутринта. Запамети една математическа формула от три реда и затвори книгата „Измерения на математиката“. След това взе ключа за стаята си и пакета цигари от масата.
Стаята ѝ се намираше на втория етаж, който се явяваше и последен за хотела. Съблече се и влезе да вземе душ.
Един зелен гущер, дълъг около два дециметра, я гледаше от стената, точно под тавана. Лисбет Саландер също го погледна, но не направи опит да го прогони. Гущерите бяха навсякъде на острова. Промъкваха се в стаите през дървената щора на отворения прозорец. Харесваше ѝ компанията на тези малки животинки, които не ѝ досаждаха. Водата бе хладка, но не студена. Стоя пет минути под струята на душа, за да се разхлади.
Когато отново се върна в стаята, застана гола пред огледалната врата на гардероба и огледа любопитно тялото си. Все още тежеше около 40 килограма и бе висока 150 см. Това не можеше да промени. Крайниците ѝ бяха твърде слаби, като на кукла… Ръцете ѝ бяха малки и почти нямаше бедра.
Ала вече имаше бюст.
През целия си живот бе била почти плоска, точно както преди да навлезе в пубертета. Изглеждаше, откровено казано, смехотворно и винаги изпитваше дискомфорт, когато трябваше да се съблече гола.
Сега обаче вече разполагаше с истински бюст. Не ставаше въпрос за някакви бомби (тя не искаше подобни гърди, а и те щяха да изглеждат още по-смешно на кльощавото ѝ тяло), а за две овални гърди със среден размер. Промяната бе извършена внимателно, така че тялото ѝ да запази пропорциите си. Разликата обаче беше огромна, що се отнася не само до външния ѝ вид, но и до самочувствието ѝ.
Бе прекарала пет седмици в една клиника край Генуа, където ѝ поставиха гръдните импланти. Избра клиниката и лекарите, които имаха най-добрата репутация в Европа. Нейният хирург, очарователна бойна дама на име Алесандра Перини, констатира, че гърдите на Лисбет са физически недоразвити и че уголемяването им е дори медицински обосновано.
Намесата не се оказа напълно безболезнена, ала бюстът бе съвсем естествен и на вид, и при допир. Освен това белезите бяха почти незабележими. Не съжаляваше за решението си нито за миг. Беше доволна. От операцията измина вече половин година, а Лисбет не можеше да погледне в огледалото голото си тяло, без да ахне и да си каже, че си е осигурила по-качествен живот.