САМО ЧЕ НЕ тоталната безчувственост на Лисбет Саландер го притесняваше най-много. По-скоро ставаше въпрос за репутация. „Милтън“ бе синоним на традиционна стабилност. А Саландер се вписваше в цялата картина точно колкото трактор на изложение на лодки.
На Армански му бе трудно да се примири, че най-добрият му агент бе бледа анорексична девойка със съвсем къса коса и пиърсинг на носа и веждата. На шията ѝ бе татуирана двусантиметрова коза, а около бицепса на дясната ѝ ръка и глезена – змии. Понякога идваше на работа по потник, така че Армански бе успял да забележи и татуировката на дракон на плешката ѝ. Естественият цвят на косата ѝ бе червен, но тя я боядисваше в гарвановочерно. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе събудила след едноседмична оргия с банда почитатели на хардрока.
Армански бе убеден, че тя не страда от хранително разстройство. Ядеше всякаква боклучава храна. Просто си бе хилава по рождение, с тънки кости, благодарение на което изглеждаше съвсем крехка, като момиче. Дланите и китките ѝ бяха слаби, а гърдите ѝ едва се различаваха под дрехите. Бе на двайсет и четири, но приличаше на четиринайсетгодишна.
Имаше голяма уста, малък нос и високи скули, което придаваше на външния ѝ вид леко ориенталско излъчване. Движенията ѝ бяха чевръсти, като на паяк, а когато пишеше на компютър, пръстите ѝ пробягваха по клавишите с бясна скорост. С това тяло никога не би могла да направи кариера в модния бранш, но с правилния грим лицето ѝ, снимано отблизо, би било достойно за всяка рекламна табела. Всъщност, ако човек се абстрахираше от грима (понякога тя използваше дори едно противно черно червило), татуировките и пиърсинга на носа и веждата, тя бе… хм… привлекателна.
Фактът, че Лисбет Саландер работи за Драган Армански, сам по себе си будеше удивление. Тя не бе от типа жени, с които той обикновено общуваше или пък би назначил в компанията си.
Тя бе започнала като момиче за всичко в офиса, докато Холгер Палмгрен, адвокатът на пенсионна възраст, който движеше делата на стария Ю. Ф. Милтън, не му подшушна, че Лисбет Саландер е находчива девойка с малко труден характер. Палмгрен бе помолил Армански да ѝ даде шанс и той с неохота се бе съгласил. Палмгрен бе от хората, на които отрицателният отговор действаше като стимул да удвоят усилията си, затова бе по-лесно веднага да му кажеш „да“. Армански знаеше, че Палмгрен обича да се занимава с проблемни младоци и всякакви социални щуротии, но въпреки това имаше добра преценка.
Бе съжалил в мига, в който видя Лисбет Саландер.
Тя не беше просто леко проблемна девойка, а направо олицетворяваше това понятие. Не бе завършила основното си образование, нямаше и гимназиално, да не говорим за висше.
През първите месеци бе работила на пълен работен ден, но не съвсем – почти на пълен работен ден или, ако трябва да сме съвсем точни, се беше появявала в офиса от време на време. В задълженията ѝ влизаше да вари кафе, да приема пощата и да обслужва ксерокса. Проблемът бе, че не даваше и пет пари за обичайното работно време и дисциплината.
За сметка на това обаче изключително добре ѝ се удаваше да дразни колегите си в компанията. Измислиха ѝ прозвището „момичето с две мозъчни клетки“ – една, за да диша, и една, за да стои изправена. Никога не говореше за себе си. Не откликваше на опитите на част от колегите да завържат разговор с нея и те бързо се отказваха. Всички опити за шега удряха на камък – тя или поглеждаше майтапчията с големи безизразни очи, или отвръщаше с явно раздразнение.
Освен това се говореше, че настроенията ѝ внезапно се сменяли драматично, ако си втълпяла, че някой ѝ се подиграва, което си беше част от професионалния жаргон. Поведението ѝ не предразполагаше нито към доверие, нито към приятелство и тя бързо се превърна в странен елемент, който блуждаеше из коридорите на „Милтън“ като бездомна котка. Смятаха я за напълно безнадежден случай.
След месец на непрестанни проблеми Армански я бе повикал в кабинета си с ясното намерение да я уволни. Тя го бе изслушала безучастно, докато изброяваше прегрешенията ѝ, без да възрази или дори да повдигне вежда. Чак когато той завърши речта си със заключението, че ѝ липсва „правилен подход“, и понечи да ѝ обясни, че вероятно би било добра идея да кандидатства за работа в някоя друга компания, която би могла да извлече по-голяма полза от уменията ѝ, тя го прекъсна по средата на изречението. За първи път използва повече от една дума.