Лисбет Саландер го погледна изпитателно. Челото ѝ се бе сбърчило леко. Микаел бе започнал да свиква с мълчаливите ѝ паузи. Накрая тя поклати глава.
– Не искам парите ти.
– Но…
– Не искам нито крона от теб – внезапно се усмихна по своя си особен начин. – Освен ако не ги получа под формата на подаръци за рождения си ден.
– Сега осъзнах, че така и не знам кога си родена.
– Ти си журналист. Открий сам.
– Честно казано, Саландер, говоря сериозно.
– Аз също. Не искам парите ти. Трябват ми просто сто и двайсет хиляди назаем, утре.
Микаел Блумквист замълча. „Тя дори не ме попита колко е голям делът ѝ от хонорара.“
– Сали, с удоволствие бих отишъл с теб до банката днес, за да ти дам сумата, която ти трябва. Но в края на годината отново ще си поговорим за дела ти.
Той махна с ръка.
– И между другото кога е рожденият ти ден?
– В нощта на Валборг[154]. Подходящо, нали? Аз така или иначе се разхождам наоколо с метла между краката.
ТЯ КАЦНА В ЦЮРИХ в седем и половина вечерта и се качи в такси до хотел „Матерхурн“. Бе си запазила стая под името Ирене Несер и се идентифицира с норвежки паспорт. Ирене Несер имаше руса, дълга до раменете коса. Бе купила перуката в Стокхолм и бе използвала десет хиляди крони от взетия от Микаел Блумквист заем, за да купи два паспорта от един от съмнителните „елементи“ в интернет мрежата на Plague.
Тя се качи веднага в стаята си, заключи вратата и се съблече. Легна на леглото и впери поглед в тавана на стаята, която струваше хиляда и шестстотин крони на вечер. Чувстваше се празна. Вече бе похарчила половината от заетата от Микаел Блумквист сума и макар да бе добавила към нея и всичките си спестявания до последната крона, бюджетът ѝ бе доста ограничен. Тя спря да мисли и веднага заспа.
Събуди се малко след пет сутринта. Веднага влезе под душа, след което се зае да прикрие татуировката на врата си с дебел слой крем с телесен цвят и пудра по краищата. Следващата точка в дневния ред бе запазването на час за седем и половина сутринта в салон за красота, разположен във фоайето на един доста скъп хотел. Тя си купи още една руса перука, средно дълга, оформена на черта. След това си направи маникюр с дълги, изкуствени червени нокти, които залепиха върху нейните собствени, изгризани до дъно. Поставиха ѝ изкуствени мигли. Още пудра, руж, а накрая червило и други мазила. Общо за осем хиляди крони.
Тя плати с кредитна карта на името на Моника Шолс и представи английски паспорт, който потвърди идентичността ѝ.
Следващата ѝ спирка бе „Camilles House of Fashion“[155], на сто и петдесет метра надолу по улицата. След един час излезе оттам с черни ботуши, черен чорапогащник, пола с пясъчен цвят и блуза в тон, яке до кръста и барета. Всички дрехи бяха маркови и скъпи. Тя се бе доверила на продавач-консултанта за избора. Дори си беше купила ексклузивна кожена чанта за документи и малка пътна чанта с марката „Самсонит“. Последният щрих бяха дискретни обици и изчистена златна верижка за врат. Задължението по кредитната ѝ карта се бе увеличило с още четирийсет и четири хиляди крони.
За първи път в живота си Лисбет Саландер дори имаше бюст. Тя затаи дъх, като се погледна в огледалото на вратата. Гърдите ѝ бяха също толкова фалшиви, колкото и самоличността на Моника Шолс. Бяха направени от латекс и закупени от магазин в Копенхаген, където пазаруваха травестити.
Бе готова за война.
Малко след девет се запъти към изискания хотел „Цимертал“, където бе запазила стая под името Моника Шолс. Той бе само на две пресечки от магазина. Тя даде бакшиш от сто крони на момчето, което ѝ помогна да качи току-що закупената пътна чанта, в която бе прибрала старата си. Апартаментът беше малък и струваше скромните двайсет и две хиляди крони на нощ. Тя бе резервирала една нощувка. Когато остана сама, се огледа наоколо. От прозореца ѝ се откриваше невероятно красив изглед към Цюрихското езеро, което обаче изобщо не я впечатли. За сметка на това тя прекара около пет минути пред огледалото, като се наблюдаваше с широко отворени очи. Пред нея стоеше съвсем непознат човек. Едрогърдестата Моника Шолс с руса коса на черта носеше по-голямо количество грим, отколкото Лисбет Саландер използваше за един месец. Тя изглеждаше… различно.
В осем и половина най-накрая успя да закуси с две чаши кафе и геврек със сладко в хотелския бар. Цена двеста и десет крони. Are these people nuts[156]?
МАЛКО ПРЕДИ ДЕСЕТ Моника Шолс остави чашата с кафе на масата, отвори капачето на мобилния си телефон и набра номера за свързване към интернет чрез модем в Хаваите. След три сигнала прозвуча тонът за включване. Модемът заработи. Моника Шолс въведе шестцифрен код чрез телефона си и изпрати под формата на SMS съобщение инструкциите за стартиране на програма, специално създадена от Лисбет Саландер за този случай.