ПРЕЗ СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА шведската борса бе разтърсена от факта, че финансовата полиция е започнала да разследва случая. Бяха назначени прокурори, което предизвика паника и активни продажби. Два дни след публикуваните разкрития аферата „Венерстрьом“ стигна до правителството, в резултат на което министърът на икономиката излезе с изявление.
Кампанията не предполагаше, че всички медии щяха да приемат твърденията на „Милениум“ без критика, още повече че обвиненията бяха твърде сериозни. Но за разлика от първия път, сега вестникът можеше да представи изключително убедителни доказателства: личната електронна кореспонденция на Венерстрьом и копия на съдържанието на компютъра му, включително балансови отчети за тайни банкови активи на Каймановите острови и в две дузини други страни, тайни договори и всякакви други дивотии, които един по-предпазлив гангстер за нищо на света не би съхранявал на твърдия си диск. Скоро стана ясно, че твърденията на „Милениум“ щяха да издържат дори по време на съдебен процес, а и никой не се съмняваше, че случаят рано или късно щеше да влезе в съда. С това се пукна най-големият сапунен мехур, който бе съществувал някога в шведския финансов свят след краха на Крьогер през 1932 година. Кризата в „Гота банк“[161] и измамата с „Трустор“[162] бледнееха пред аферата „Венерстрьом“. В случая измамите бяха от такъв мащаб, че никой дори и не смееше да пресметне за колко нарушения на закона става въпрос.
За първи път в историята на шведската икономическа журналистика се използваха думи като системни престъпления, мафия и гангстерско царство. Венерстрьом и близкият до него кръг от млади борсови агенти, акционери и облечени в костюми на Армани адвокати бяха представени като шайка банкови обирджии и наркодилъри.
МИКАЕЛ БЛУМКВИСТ СЕ БЕ ПОКРИЛ НАПЪЛНО през първите няколко дни от медийната кампания – не отговаряше на писмата в електронната си поща и не вдигаше телефона. Всички изявления от името на редакцията бяха правени от Ерика Бергер, която мъркаше като коте по време на интервютата за националните шведски медии и големите местни вестници, а по-късно – и за все повече международни медии. Всеки път, когато ѝ задаваха въпроса „Как „Милениум“ бе успял да получи тези изключително секретни вътрешни документи“, тя отговаряше със загадъчна усмивка, след което веднага се забулваше в тайнственост: „Ние, разбира се, не можем да разкрием нашия източник.“
Когато я питаха защо миналогодишната разобличителна статия за Венерстрьом бе довела до такова фиаско, тя ставаше още по-загадъчна. Никога не лъжеше, но не казваше и цялата истина.
– Off the record – бе отговорът ѝ.
А когато под носа ѝ нямаше забит микрофон, тя уж неволно пускаше по някоя и друга загадъчна реплика, които, навързани заедно, водеха до прибързани заключения. Така се зароди един слух, който придоби легендарно голямо значение и съгласно който Микаел Блумквист не се бе защитил в съда и доброволно бе позволил да бъде осъден на няколко месеца затвор и да заплати огромни глоби, защото в противен случай представените от него документи неизбежно са щели да доведат до разкриване самоличността на източника му на информация. Сравняваха го с американските медийни кумири, които по-скоро биха лежали в затвора, отколкото да издадат източниците си, и го описваха като герой с толкова ласкави думи, че той дори се притесни. Но не сега бе моментът да опровергае това недоразумение.
Всички бяха убедени в едно: човекът, предоставил документацията, трябваше да е част от най-доверения близък кръг на Венерстрьом. Така бе сложено началото на един дълъг страничен дебат за това кой бе the Deep Throat – сътрудници, които имаха различни поводи за недоволство, адвокати, дори зависимата от кокаин дъщеря на Венерстрьом и други членове на семейството бяха спрягани като възможните издайници. Нито Микаел Блумквист, нито Ерика Бергер казваха нещо. Никога не коментираха темата.