– Значи той е бащата на Хариет и Мартин? – попита Микаел и посочи към портрета върху масата за сервиране.
С неохота трябваше да признае, че разказът на стареца бе интригуващ.
– Точно така. В края на четирийсетте години Готфрид срещна една жена на име Изабела Кьонинг, млада германка, преселила се в Швеция след края на войната. Изабела всъщност беше истинска красавица – искам да кажа, че бе невероятно хубава, като Грета Гарбо или Ингрид Бергман. Може да се каже, че Хариет по-скоро бе наследила гените на майка си, отколкото на баща си. Както сам можеш да видиш на снимката, тя бе много красива още на четиринайсет.
Микаел и Хенрик Вангер се загледаха във фотографията.
– Но нека да продължа. Изабела е родена през 1928 година и все още е жива. Войната избухва, когато тя е на единайсет. Можеш да си представиш какво е било усещането да си тийнейджър в Берлин по времето, когато самолетите сипят бомби над главата ти. Предполагам, че Швеция ѝ се е сторила като земен рай, когато е пристигнала тук. За жалост тя споделяше голяма част от навиците на Готфрид – живееше разточително и постоянно ходеше по купони, а понякога с Готфрид приличаха повече на приятели за запой, отколкото на законни съпрузи. Освен това тя често пътуваше из Швеция и чужбина и нямаше грам чувство за отговорност. Това, разбира се, се отрази на децата. Мартин се роди през 1948, а Хариет – през 1950 година. Те израснаха като безпризорни, с майка, която непрекъснато ги зарязваше, и баща, който все повече заплашваше да се превърне в алкохолик. Аз се намесих през 1958 година. По това време Готфрид и Изабела живееха в Хедестад – аз ги накарах да се преместят тук. Беше ми дошло до гуша и бях решил да се опитам да разкъсам омагьосания кръг. Мартин и Хариет бяха малко или повече оставени на произвола на съдбата.
Хенрик Вангер погледна часовника.
– Трийсетте ми минути скоро ще изтекат, но и аз почти приключих с разказа си. Ще ми дадеш ли малко отсрочка?
Микаел кимна.
– Продължавай.
– Добре, тогава накратко. Аз бях бездетен, което ме отличаваше рязко от братята ми и останалите членове на семейството, явно обладани от безумния стремеж да продължат рода Вангер. Готфрид и Изабела се преместиха тук, но бракът им вече почти се бе изчерпал. Само след една година Готфрид се пренесе в къщата си. Той оставаше съвсем сам там дълго време и се връщаше при Изабела, когато застудееше. Аз, от своя страна, да се грижех за Мартин и Хариет и постепенно започнах да гледам на тях като на свои деца.
Мартин бе… Ако трябва да съм честен, в младостта му имаше един период, когато се страхувах, че ще тръгне по стъпките на баща си. Той бе слаб, затворен и мрачен, но също така можеше да бъде чаровен и изпълнен с ентусиазъм. Като тийнейджър преживя няколко тежки години, но всичко се оправи, когато започна да следва в университета. Той е… Все пак той е изпълнителен директор на онова, което остана от концерна „Вангер“. Това означава, че е успял.
– Ами Хариет? – попита Микаел.
– Хариет бе моето съкровище. Опитах се да ѝ вдъхна увереност и самочувствие. Разбирахме се много добре. Гледах на нея като на своя дъщеря, а тя постепенно стана по-близка с мен, отколкото с родителите си. Както разбираш, Хариет беше много специална. И тя бе затворена, точно като брат си, а през пубертета се увлече по религията, което беше нещо нетипично за рода ни. Но тя определено бе талантлива и притежаваше страхотен интелект. Бе морална и силна. Когато стана на четиринайсет-петнайсет години, в мен вече нямаше грам съмнение, че тя, за разлика от брат си и всичките си посредствени братовчеди и мои племенници, бе създадена, за да поеме един ден ръководството на компанията „Вангер“ или поне да бъде централна фигура в нея.
– Какво стана?
– Вече стигнахме до същинската задача, която искам да ти възложа. Искам да откриеш кой от роднините ми уби Хариет Вангер и през последните четирийсет години се опитва да ме докара до лудост. ГЛАВА 5 Четвъртък, 26 декември
ЗА ПЪРВИ ПЪТ от началото на монолога на Хенрик Вангер на стареца му се удаде да стъписа Микаел. Журналистът се видя принуден да го помоли да повтори още веднъж казаното, за да е сигурен, че е чул правилно. Нищо в статиите, които бе прочел, не загатваше, че в сърцето на семейство Вангер е било извършено убийство.
– Това се случи на 22 декември 1966 година. Хариет бе на шестнайсет, току-що бе започнала втората си година в гимназията. Бе събота – най-ужасният ден в живота ми. Връщал съм се толкова пъти към събитията от онзи ден, че мога да опиша всяка минута от него, без най-важното.