В дванайсет часа на следващия ден, достатъчно рано, за да има все още свободни места, те хвърлиха котва край кея за гости на Архолма. Точно бяха изяли приготвения набързо обяд, когато видяха една жълта пластмасова яхта М-30 да се носи в залива. Бе вдигнато само най-голямото ѝ платно. Лодката направи плавен завой, докато капитанът търсеше къде да акостира. Микаел се огледа и установи, че единствената свободна пролука бе между тяхната „Скампи“ и една Х-бот[11] вдясно от борда, но М-30 бе достатъчно тясна, за да успее да се вмъкне там. Микаел се изправи на кърмата и посочи с ръка мястото. Капитанът на другата лодка му махна в знак на благодарност и насочи плавателния съд към кея. Един самотен яхтсмен, който дори не си прави труда да включи мотора, отбеляза Микаел. Чу дрънченето на котвата, а само след няколко секунди голямото платно се спусна надолу, докато капитанът се щураше напред-назад като залят с вряла вода плъх и се опитваше да вмъкне лодката в свободното място и същевременно да приготви въжето за акостиране.
Микаел се качи на планшира и протегна ръка, за да му сигнализира, че е готов да поеме въжето. Новопристигналият направи една последна промяна в курса, плъзна се изящно и бавно напред и застана до кърмата на тяхната „Скампи“. Едва когато капитанът хвърли въжето на Микаел, двамата се познаха и по устните им се разляха усмивки на радост.
– Здравей, Робан – поздрави Микаел. – Защо не използваш мотора, вместо да ожулиш всички лодки в пристанището?
– Здравей, Мике. Значи не съм се излъгал, когато ми се стори, че те познавам. С удоволствие бих използвал мотора, ако можех да го запаля. Проклетникът отказа преди два дни край Рьодльога[12].
Преди цяла вечност, през седемдесетте години, докато учеха в гимназия „Кунгсхолмен“, Микаел Блумквист и Роберт Линдберг бяха приятели, и то доста добри. Дружбата им обаче приключи в деня на завършването, както често се случва между съученици. Пътищата им се бяха разделили, а през последните двайсет години се бяха виждали не повече от шест пъти. От последната им среща допреди днешния ден, когато случайно се засякоха на кея на Архолма, бяха изминали поне седем-осем лета. Оглеждаха се любопитно един друг. Роберт бе загорял, косата му бе рошава и не се бе бръснал от около две седмици.
Настроението на Микаел изведнъж се оправи. Когато чиновникът и скучната му компания слязоха на сушата, за да танцуват по случай Мидсъмър около празничния стълб с цветя до магазина от другата страна на острова, той остана да си бъбри със стария си приятел от ученическите години в каютата на М-30 на по чашка шведска ракия и херинга.
ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ СЪЩАТА ВЕЧЕР, след като се отказаха да се борят с прословутите комари на Архолма, се преместиха в каютата, където изпиха значително количество ракия и разговорът им премина в приятелски спор за морала и етиката в света на бизнеса. И двамата си бяха избрали професии, които в една или друга степен бяха свързани с икономиката на страната. Роберт Линдберг бе продължил обучението си в Икономическия университет и бе станал банкер. Микаел Блумквист бе завършил Журналистическия факултет и бе посветил по-голямата част от професионалния си живот на разкриването на съмнителни сделки в областта на банковото дело и бизнеса. Разговорът им се завъртя около моралната страна при прилагането на клаузата „златен парашут“[13] в няколко случая от деветдесетте години на миналия век. След като храбро бе защитил няколко от най-прословутите „парашутисти“, Линдберг остави чашата си на масата и с нежелание призна, че в света на бизнеса все пак се среща по някой друг корумпиран мерзавец. После изведнъж стана сериозен и погледна Микаел.
– След като си разследващ журналист, който се занимава с икономически престъпления, защо досега не си написал нищо за Ханс-Ерик Венерстрьом?
– Не знаех, че има какво да се напише за него.
– Порови се. Порови се, по дяволите. Какво знаеш за програмата КИП?
– Ами че е някаква програма от деветдесетте години за икономическо подпомагане на бившите държави от Източния блок. Прекратиха я преди две години. Не съм писал за това.
– КИП е съкратено от Комитет за индустриално подпомагане, ръководен от представители на десет големи шведски предприятия и подкрепен от правителството. КИП получи държавни гаранции по редица проекти, договорени с правителствата на Полша и Прибалтийските републики. Дори Централното управление на синдикатите в Швеция се включи като гарант, че работническите движения ще добият повече тежест чрез прилагането на шведския модел. На теория това бе проект, който се основаваше на принципа „помощ за самопомощ“ и чиято основна цел бе да предостави на източните правителства възможност да укрепят икономиките си. На практика обаче благодарение на него шведските предприятия получиха държавни субсидии, с които закупиха акции на източни компании. КИП се ползваше с горещата подкрепа на проклетия министър от Християндемократическата партия. В проекта бе заложено построяването на целулозен завод в Краков и циментова фабрика в Талин, модернизацията на металната индустрия в Рига и така нататък. Парите бяха разпределяни от управлението на КИП, в което влизаха важни банкери и индустриалци.