– Има някои неща, които трябва да изясним. Разбирам, че в редакцията ще настъпи безпокойство. Наистина не ми е била това целта, но така стана. Първо: няма напълно да изоставя „Милениум“. Ще остана като дялов собственик и ще участвам в управителния съвет. Затова пък няма да имам никакво влияние върху редакционната работа – това би било конфликт на интереси.
Кристер Малм замислено кимна.
– Второ: формално приключвам на 30 април. Но на практика днес е последният ми работен ден. Следващата седмица, както знаете, заминавам, планирам го отдавна. И съм решила да не се връщам само за да ръководя още няколко дни.
Замълча за секунда.
– Следващият брой е готов и е в компютъра. Има само някои дреболии за уреждане. Това ще е последният ми брой. Оттам нататък друг главен редактор трябва да поеме. Тази вечер ще разчистя бюрото си.
Тишината бе почти осезаема.
– Кой ще стане главен редактор след мен, е решение, което трябва да се обсъди и вземе от управителния съвет. Но трябва да бъде обсъдено и между вас, в редакцията.
– Микаел – каза Кристер Малм.
– Не. В никакъв случай Микаел. Той е от онази особена категория най-лоши главни редактори, които можете да си представите. Няма грешка като отговорен издател, страхотен е да кърпи дупки и да открива невероятни текстове за публикация. Но невинаги може да се разчита на него. Главният редактор трябва да влага всичко от себе си в изданието, а Микаел проявява склонност да се заравя в собствените си истории и понякога да го няма седмици наред. Той е най-добър там, където е горещо, но е адски небрежен в рутинната работа. Знаете го всички.
Кристер Малм кимна.
– „Милениум“ просъществува, защото ти и Микаел отлично се допълвахте.
– Не, не само заради това. Вероятно добре помните, когато Микаел седя в Хедещад и се цупи почти цяла година. Тогава „Милениум“ функционираше без него, точно както сега ще функционира без мен.
– Окей. Какъв е твоят план?
– Аз бих предложила ти да поемеш поста главен редактор, Кристер…
– Никога – Кристер Малм се заотбранява с две ръце.
– …но след като знам, че ще откажеш, имам и друго решение. Малин. Встъпваш в длъжността на главен редактор от днес.
– Аз?! – възкликна Малин.
– Точно ти. Страхотна беше като редакционен секретар.
– Но аз…
– Опитай. Довечера разчиствам бюрото си. Може да се нанесеш в понеделник сутринта. Майският брой е почти готов – доста се потрудихме. Броят за юни е двоен и после един месец сме свободни. Ако не се справиш, управителният съвет ще трябва да намери някой друг през август. Хенри, ти ще минеш на целодневна работа и ще заместиш Малин като редакционен секретар. После трябва да назначите някой нов сътрудник. Но това ще решите вие и управителният съвет.
Ерика замълча и замислено загледа събралите се.
– Още нещо. Започвам в друг вестник. СМП и „Милениум“ не са конкуренти от практическа гледна точка, но въпреки това не искам да знам нищо повече от онова, което вече знам за съдържанието на следващия брой. За всичко вече ще работите с Малин.
– А какво ще правим с тази история със Саландер? – запита Хенри Кортез.
– Уточнете го с Микаел. Знам за Саландер, но оставям и тази история на вас. Няма да отиде с мен в СМП.
Внезапно Ерика изпита огромно облекчение.
– Това беше всичко – каза и приключи събранието, изправи се и се върна обратно в офиса си без повече коментари.
Журналистите от „Милениум“ дълго останаха мълчаливи. Час по-късно Малин Ериксон почука на вратата на стаята на Ерика.
– Ехо!
– Да? – запита Ерика.
– Персоналът иска нещо да каже.
– Какво?
– Тук, отвън.
Ерика се изправи и отиде до вратата. Бяха сервирали торта и петъчно кафе.
– Смятам да направим истински купон и да празнуваме в твоя чест – каза Кристер Малм. – Но засега кафето и тортата ще свършат работа.
Ерика Бергер се усмихна за първи път този ден.
ГЛАВА ТРЕТА Петък, 8 април – събота, 9 април
АЛЕКСАНДЪР ЗАЛАЧЕНКО беше буден от осем часа, когато Соня Мудиг и Маркус Ерландер го посетиха към седем вечерта. Беше претърпял доста сериозна операция, при която част от скулата му бе фиксирана с титанови пирони. Главата му бе така опакована, че се виждаше единствено лявото му око. Един лекар обясни, че ударът с брадва е разбил скулата, наранил е челната кост, смъкнал е голяма част от плътта на дясната част на лицето и е засегнал очната кухина. Раните причинявали на пациента голяма болка, затова му дали големи дози болкоуспокоителни. Сега Залаченко беше в съзнание и можеше да говори. Все пак полицията не бивало да го изморява.