СОНЯ МУДИГ ЗВЪННА на криминалния инспектор Ян Бублански от коридора пред стаята на Залаченко.
– Нищо – каза тя.
– Нищо? – повтори Бублански.
– Иска да обвини Лисбет Саландер в тежък побой и опит за убийство. Твърди, че няма нищо общо с убийствата в Стокхолм.
– А как обяснява, че Лисбет Саландер е била погребана на негова земя в Госеберя?
– Казва, че бил настинал и спал през целия ден. Ако Саландер е била застреляна в Госеберя, то трябва да има нещо, което Роналд Ниедерман е открил.
– Окей. Какво знаем?
– Застреляна е с „Браунинг“, калибър 22. Затова е жива. Намерихме оръжието. Залаченко признава, че е негово.
– Така. С други думи е наясно, че ще намерим негови отпечатъци върху оръжието.
– Точно. Но твърди, че за последен път е видял оръжието в чекмеджето на бюрото си.
– Значи вероятно приятният Роналд Ниедерман е взел оръжието, докато Залаченко е спал, и е застрелял Саландер. Можем ли да докажем обратното?
Соня Мудиг размисли за секунда, преди да отговори.
– Той е запознат с шведското законодателство и с полицейските методи. Нищичко не признава, а Роналд Ниедерман му служи за изкупителна жертва. Наистина не знам какво можем да докажем. Помолих Ерландер да изпрати дрехите му в техническата, където да ги изследват за следи от барут, но той сигурно ще твърди, че се е упражнявал с оръжието преди два дни.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР УСЕТИ аромат на бадеми и етанол. Сякаш имаше спирт в устата. Опита се да преглътне, но езикът ѝ беше като прикован. Помъчи се и да отвори очи, но не успя. Чу отдалече глас, който нещо ѝ говореше, но не можа да схване думите. После чу гласа ясно и отчетливо.
– Мисля, че се събужда.
Усети как някой докосва челото ѝ и се опита да отблъсне ръката. В същия миг усети остра болка в лявото си рамо. Отпусна се.
– Чуваш ли ме?
Махай се.
– Можеш ли да отвориш очи?
Кой е тоя проклет идиот, дето само дрънка?
Накрая отвори очи. Най-напред видя само странни светли точки, после в полезрението ѝ изплува някакво същество. Опита се да фокусира погледа си, но съществото през цялото време му се изплъзваше. Усещането бе като от тежък махмурлук, а леглото сякаш непрекъснато се накланяше назад.
– Стрлн… – каза тя.
– Какво?
– Диот – каза тя.
– Звучи добре. Я пак отвори очи.
Тя отвори две малки цепнатини. Видя непознато лице и запамети всяка подробност. Рус мъж с яркосини очи и изсечено лице на няколко сантиметра от нейното.
– Здравей. Казвам се Андеш Юнасон. Лекар съм. Намираш се в болница. Ранена си и се събуждаш след операция. Знаеш ли как се казваш?
– Пшлаандр – каза Лисбет Саландер.
– Окей. Направи ми услуга. Преброй до десет.
– Едно две четири… не… четири пет шест…
После отново заспа.
Доктор Андеш Юнасон остана доволен от получените отговори. Бе казала името си и бе започнала да брои. Това означаваше, че донякъде е запазила разума си и няма да се събуди като зомби. Отбеляза часа на събуждането: 21,06 – около шестнайсет часа след края на операцията. После се прибра и спа през по-голямата част от деня. Върна се в болницата към седем вечерта. Всъщност беше свободен, но имаше да наваксва с писмена работа.
А и не можа да се въздържи да не намине към интензивното, за да погледне пациентката, в чийто мозък бе ровил рано сутринта.
– Оставете я още да поспи, но дръжте под око ЕЕГ-то ѝ. Страхувам се да няма отоци или кървене в мозъка. Изглежда, усеща силна болка в рамото при опит да раздвижи ръката си. Ако се пробуди, давайте ѝ по два милиграма морфин на час.
Усещаше се в странно приповдигнато настроение, когато излезе през главния портал на Салгренската болница.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР отново се събуди малко преди два сутринта. Бавно отвори очи и видя светъл кръг на тавана. След няколко минути изви глава и осъзна, че около врата ѝ има шина. Усети глухо главоболие и остра болка в рамото, когато се опита да се поразмърда. Затвори очи.
Болница – помисли си. – Какво правя тук?
Чувстваше се крайно изтощена.
Отначало ѝ бе трудно да събере мислите си. После някакви разпокъсани образи започнаха да изплуват в паметта ѝ.
Смътно си спомни как се изравя от гроб и за секунди изпадна в паника. После стисна зъби и се концентрира върху дишането си.
Установи, че е жива. Само дето не беше сигурно дали това е добре или зле.
Лисбет Саландер не си спомняше точно какво се бе случило, но пред очите ѝ се въртеше неясна мозайка от картини – виждаше се как стои в плевнята, как бясно завърта брадвата и улучва баща си в лицето. Залаченко. Не знаеше жив ли е или мъртъв.