После прегледа документацията за промишления имот в Нортеле.
Имотът се състоеше от три сгради с халета, разположени общо на 20 000 квадратни метра, в близост до Шедерид, между Нортеле и Римбу.
Човекът, направил описа на имуществото, бе посетил набързо мястото и установил, че става дума за полуразрушен тухлен градеж, стоял повече или по-малко пуст, след като бил затворен през шейсетте и използван като склад за дървен материал през седемдестте. Бе констатирано също, че помещенията са в крайно лошо състояние и че не стават за никаква друга дейност, дори след ремонт. Лошото състояние означаваше също, че т.нар. северна сграда е била опожарявана и се е срутила. Известни ремонтни работи били все пак извършени в „главната сграда“.
Онова, което накара Лисбет да изтръпне, бе предисторията. Александър Залаченко бе придобил имота срещу жълти стотинки на 12 март 1984 г., но го бе записал на името на Агнета София Саландер.
Следователно майката на Лисбет Саландер е била собственичка на имота, но само до 1987 г., когато Залаченко го изкупил от нея срещу сумата от 2000 крони. После, изглежда, имотът е стоял неизползван около петнайсет години. Документите показваха, че на 17 септември 2003 г. фирмата КАБ е възложила на строителното предприятие „НорБюг АД“ да извърши ремонтни работи, които освен другото обхващали ремонт на под и покрив, на водопровод и ел. инсталация. Ремонтът продължил около два месеца, до последния ден на ноември 2004 г. След това бил преустановен. „НорБюг АД“ изпратил сметка, която била платена.
От всички приходно-разходни документи в наследството на баща ѝ този единствен я учуди. Лисбет Саландер сбърчи вежди. Притежанието на промишлените помещения би било понятно, ако баща ѝ бе поискал да покаже, че неговата законна фирма КАБ развива някаква дейност или притежава някакви източници на доходи. Разбираемо беше и това, че е използвал майката на Лисбет като подставено лице в покупката, а после е сложил ръка на договора.
Но защо, за Бога, през 2003 г. бе платил близо 440 000 крони за ремонт на разпадаща се развалина, която според деловодителя през 1995 г. не се е използвала за абсолютно нищо?
Лисбет Саландер бе смутена, но не и прекалено заинтересована. Тя затвори папката и се обади на Аника Джанини.
– Прочетох документите. Решението ми остава в сила. Продай тоя боклук и направи каквото искаш с парите. Нищо не искам от него.
– Окей. Тогава ще се погрижа половината от сумата да отиде във фонд за сестра ти. След това ще ти дам няколко предложения за различни обекти, на които можеш да дариш парите си.
– Аха – каза Лисбет и сложи слушалката без повече приказки.
Седна до нишата с прозореца, запали цигара и се загледа към морето.
СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА Лисбет Саландер прекара, като помагаше на Драган Армански в една спешна задача. Ставаше дума да се проследи и идентифицира личност, заподозряна, че е наета да отвлече дете заради спор за родителски права, в който шведка се развела с ливански гражданин. Приносът на Лисбет Саландер се свеждаше до това да провери електронната поща на човека, който бе посочен като възложител. Поръчката бе отменена, след като партньорите в спора постигнаха съдебно споразумение и се помириха.
18 декември бе неделята преди Коледа. Лисбет се събуди в шест и половина сутринта и установи, че трябва да купи подарък за Холгер Палмгрен. Размисли известно време на кого още трябва да купи коледни подаръци – вероятно на Аника Джанини. Не бързаше. Стана, изкъпа се и закуси с кафе и препечен хляб със сирене и кайсиев мармелад.
Не бе планирала нищо специално за деня и известно време разчиства книжата и вестниците от бюрото си. После погледът ѝ падна върху папката с документите по наследството. Разтвори я и отново прочете страницата за промишления имот в Нортеле. Накрая въздъхна. Окей. Трябва да разбера какво, по дяволите, е правил с това.
Сложи си топли дрехи и боти. Часът бе осем и половина сутринта, когато изкара виненочервената хонда от гаража на Фискаргатан 9. Беше мразовито, но хубаво време със слънце и пастелносиньо небе. Лисбет излезе на магистрала Е 18 в посока към Нортеле. Не бързаше. Часът бе десет без нещо, когато зави към бензиностанция „ОК“, на няколко километра преди Шедерид, за да попита за пътя до старата тухлена сграда. В момента, в който паркираше, разбра, че не е нужно да пита.
Намираше се на малко възвишение, с хубав изглед към падина от другата страна на пътя. Вляво от пътя към Нортеле се виждаше склад за бои и нещо, свързано със строителни материали, както и място за изложение на земекопни машини. Вдясно, в края на индустриалната зона, на около 400 метра от главния път имаше мрачна тухлена сграда с порутени зидове. Стоеше малко изолирано, като последен страж в промишления район, от другата страна на път и тесен поток. Лисбет замислено загледа сградата и се запита какво я бе накарало да посвети деня си на посещение в община Нортеле.