Някой бе живял тук. Няколко души.
Внезапно забеляза, че от вътрешната страна на вратата дръжка липсваше. Усети ледени тръпки по гръбнака.
В стаята имаше голям долап. Отвори го и намери два куфара. Издърпа най-горния. Вътре имаше дрехи. Порови и извади пола с етикет и текст на руски. Намери ръчна чанта и изсипа съдържанието ѝ на пода. Между гримовете и другите боклуци намери паспорт, принадлежащ на тъмнокоса жена на около двайсет години. Текстът бе на руски. Разчете името Валентина.
Лисбет Саландер бавно излезе от стаята. Имаше чувството за дежа вю. Беше направила същия оглед на местопрестъпление в една изба в Хедебю преди две години и половина. Женски дрехи. Затвор. Застана неподвижно и дълго размишлява. Тревожеше я фактът, че паспортът и дрехите са били оставени. Нещо не беше наред.
Върна се при сбирката с инструменти, порови и намери мощен джобен фенер. Провери дали има батерии, слезе на долния етаж в голямата зала. Водата от локвите на пода проникваше в ботите ѝ.
Колкото по-навътре навлизаше в залата, толкова по-отвратително миришеше на нещо гнило. Вонята изглеждаше най-силна по средата. Лисбет застана при основите на старите тухлени пещи. Бяха пълни с вода до ръба. Светна с фенера срещу тъмната водна повърхност, но не различи нищо. Повърхността бе отчасти покрита с водорасли, образуващи зелен пласт. Огледа се наоколо и намери около триметрово парче арматурно желязо. Пъхна го в басейна и разбърка. Водата бе дълбока само около половин метър. Внезапно усети съпротива. Натисна няколко пъти, докато тялото не изплува на повърхността, най-напред лицето, изкривена маска на смърт и разложение. Лисбет задиша през устата и загледа лицето на светлината на джобния фенер. Разбра, че е на жена, може би жената от паспорта на горния етаж. Нямаше познания за скоростта на разложение в студена и неподвижна вода, но явно тялото бе престояло в басейна доста дълго време.
Изведнъж видя, че нещо се движи по водната повърхност. Някакви ларви.
Остави тялото да потъне обратно под водата и затърси нататък с арматурното желязо. На ръба на басейна се натъкна на нещо, което се оказа още един труп. Остави го да лежи там, издърпа арматурното желязо и го пусна на пода. Остана замислена до басейна.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ПАК се качи на горния етаж. Използва щангата и разби средната врата. Стаята бе празна и изглеждаше неизползвана.
Отиде до последната врата и подпря щангата, но преди да натисне, вратата се открехна. Беше незаключена. Подпря вратата с щангата и се огледа.
Стаята бе около трийсет квадратни метра. Имаше прозорци на нормална височина с изглед към площта пред тухлената сграда. Зърна бензиностанцията на „ОК“ на възвишението над пътя. Имаше легло, маса и мивка със съдове. После видя отворен сак на пода. Видя банкноти. Объркана, направи две крачки, докато не осъзна, че в стаята е топло. Погледът ѝ бе привлечен от електрическа печка по средата на пода. Видя кафеварка. Червената лампичка светеше.
Сградата беше обитаема. Не беше сама тук.
Рязко се обърна и с най-висока скорост се отправи към вътрешната зала, през междинните врати и към изхода на външната зала. На пет стъпки от стълбището спря, когато забеляза, че вратата на изхода е затворена и че отвън виси катинар. Беше заключена. Бавно се обърна и се огледа. Не виждаше никого.
– Здравей, сестричке – се чу ясен глас отстрани.
Обърна глава и видя огромното туловище на Роналд Ниедерман да се появява откъм няколко струпани сандъка с машинни части.
В ръката си държеше щик.
– Надявах се да те срещна отново – каза Ниедерман. – Последния път бе много набързо.
Лисбет се огледа.
– Няма смисъл – каза Ниедерман. – Тук сме само ти и аз и освен заключената врата зад гърба ти друг изход няма.
Лисбет вдигна поглед към своя полубрат.
– Как ти е ръката? – попита.
Ниедерман продължаваше да ѝ се усмихва. Вдигна и показа дясната си ръка. Кутрето липсваше.
– Инфектира се. Трябваше да го отрежа.
Роналд Ниедерман страдаше от вродена аналгезия и не можеше да чувства болка. В Госеберя Лисбет бе ударила ръката му с лопата в секундите, преди Залаченко да я простреля в главата.
– Трябвало е да се целя в черепа ти – каза с равен глас Лисбет Саландер. – Какво, по дяволите, правиш тук? Смятах, че си изчезнал в чужбина преди няколко месеца.
Той ѝ се усмихна.
АКО РОНАЛД НИЕДЕРМАН бе опитал да отговори на въпроса на Лисбет Саландер какво прави в запустялата тухлена сграда, сигурно нямаше да може. Защото самият той не знаеше.