Лисбет Саландер седна точно срещу него на стол без облегалка и се опита да познае дали ще има сили да откъсне краката си от пода. След като не изпитваше никаква болка, бе само въпрос на сила да изтръгне гвоздеите, преминали през крака му. Седеше напълно неподвижно и десет минути наблюдава борбата му. През цялото време очите ѝ бяха напълно безизразни.
След малко се изправи, заобиколи го и опря пистолета за гвоздеи на гръбнака му, малко под врата.
ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ТРЕСКАВО размишляваше. Мъжът пред нея бе внасял, дрогирал, малтретирал и продавал жени. Беше убил поне осем души, включително един полицай в Госеберя и един член на МК „Свавелшьо“. Нямаше представа колко още живота имаше брат ѝ на съвестта си, но благодарение на него я бяха преследвали из цяла Швеция като бясно куче и обвинили за три от неговите убийства.
Пръстът ѝ твърдо стоеше на спусъка.
Беше убил Даг Свенсон и Мия Бергман.
Заедно със Залаченко беше убил и нея и я беше заровил в Госеберя. И сега се бе върнал отново, за да я убие.
Много по-малко бе нужно човек да се раздразни.
Не виждаше причини да го остави да живее. Той я мразеше със страст, която тя не разбираше. Какво щеше да се случи, ако го предадеше на полицията? Процес? Доживотен затвор? Кога щяха да го пуснат в отпуск? Колко бързо щеше да избяга? И сега, когато баща ѝ най-после го нямаше, колко години трябваше непрекъснато да се оглежда през рамо в очакване на деня, в който брат ѝ пак щеше да се появи? Усети тежестта на пистолета. Можеше да приключи с всичко това веднъж завинаги.
Анализ на последствията.
Прехапа долната си устна.
Лисбет Саландер не се страхуваше нито от хора, нито от нищо. Разбра, че ѝ липсва необходимата за това фантазия – достатъчно добро доказателство, че нещо не е наред с мозъка ѝ.
Роналд Ниедерман я мразеше и тя му отвръщаше със също така безмилостна омраза. Той бе в редицата на мъже като Маге Лундин и Мартин Вангер, като Александър Залаченко и още дузина други мръсници, които според нейния анализ нямаха никакво право да бъдат между живите. Ако можеше да ги събере всички на самотен остров и да ги унищожи с ядрено оръжие, щеше да е доволна.
Но убийство? Струваше ли си? Какво щеше да стане с нея, ако го убие? Къде щеше да се укрива? Какво бе готова да пожертва срещу удоволствието да стреля с пистолета за гвоздеи за последен път?
Можеше да твърди, че е самозащита… не, едва ли с прикованите му за пода крака.
Внезапно се сети за Хариет Вангер, която също бе измъчвана от баща си и брат си. Спомни си размяната на реплики с Микаел Блумквист, когато с най-остри думи бе заклеймила Хариет Вангер. Хариет Вангер беше виновна, че брат ѝ Мартин Вангер продължи да убива година след година.
– Ти какво би направила? – я бе попитал Микаел.
– Щях да пребия до смърт проклетника – бе отговорила тя с убеждение, извиращо от дъното на ледената ѝ душа.
А сега се оказваше в абсолютно същата ситуация, в която се бе намирала и Хариет Вангер. Още колко жени щеше да убие Роналд Ниедерман, ако го оставеше да избяга? Тя бе с граждански права и социално отговорна за действията си. Колко години от живота си трябваше да пожертва? Колко години би желала Хариет Вангер да пожертва?
ПОСЛЕ ПИСТОЛЕТЪТ за гвоздеи натежа толкова, че вече не можеше да го държи опрян на гръбнака му дори с двете си ръце.
Смъкна оръжието и почувства, че се връща в реалността. Забеляза, че Роналд Ниедерман мърмори нещо несвързано. Говореше на немски. Говореше за някакъв дявол, който дошъл да го вземе.
Тя изведнъж осъзна, че той не говори на нея. Струваше му се, че вижда нещо в другия край на стаята. Тя изви глава и проследи погледа му. Там нямаше нищо. Усети как косата ѝ настръхва.
Завъртя се, взе железния шиш, излезе във външната зала и потърси чантата си. Когато се наведе да я вдигне, видя щика на пода. Все още беше с ръкавици, затова взе оръжието.
Поколеба се малко и го постави на видно място по средата на пътеката между сандъците. Използва желязното острие и поработи три минути, за да махне катинара, който препречваше изхода.
ПОСЕДЯ НЕПОДВИЖНО В КОЛАТА СИ и дълго размишлява. Накрая извади мобилния си телефон. Отне ѝ две минути да намери телефонния номер на мотоциклетен клуб „Свавелшьо“.
– Да? – чу глас от другата страна.
– Ниеминен – каза тя.
– Един момент.
Почака три минути, докато се обади Сони Ниеминен, действащ президент на МК „Свавелшьо“.