Въпреки че Франк Елис бе живял дълги години в Швеция и говореше безпроблемно шведски, макар и с американски акцент, основният му език си остана английският. Андеш Юнасон говореше на шведски, а Франк Елис отговаряше на английски.
– Франк, съжалявам, че пропуснах лекцията ти, но смятам, че можеш да даваш и частни уроци. Имам тук млада жена, простреляна в главата. Входът е точно над лявото ухо. Нямаше да те безпокоя, ако не ми беше нужно второ мнение. И ми е трудно да се сетя за по-подходящ човек.
– Сериозно ли е? – попита Франк Елис.
– Момиче на около 25 години.
– И простреляна в главата?
– Входна рана, без изходна.
– И е жива?
– Слаб, но ритмичен пулс, не толкова добро дишане, кръвно 100/70. Освен това има куршум в рамото и огнестрелна рана на хълбока. С тези проблеми мога да се справя.
– Звучи обещаващо – каза професор Елис.
– Обещаващо?
– Ако някой има дупка от куршум в главата и още е жив, то на ситуацията трябва да се гледа като на обещаваща.
– Ще ми асистираш ли?
– Трябва да призная, че прекарах вечерта в компанията на добри приятели. Легнах си в един и вероятно имам внушителна концентрация на алкохол в кръвта…
– Аз ще вземам решенията и ще действам. Но трябва някой да ми асистира и да ми казва, ако сбъркам някъде. И честно казано, мъртвопиян професор Елис със сигурност е с няколко класи по-добър от мен, когато става дума за мозъчни наранявания.
– Окей. Идвам. Но ще си ми длъжник.
– Таксито те чака пред хотела.
ПРОФЕСОР ФРАНК ЕЛИС вдигна очилата на челото си и се почеса по врата. Фокусира поглед върху екрана на компютъра, който показваше всяко ъгълче и завойче в мозъка на Лисбет Саландер. Елис бе на 53, имаше гарвановочерна коса със сиви нишки, тъмна брадичка и изглеждаше като актьор с второстепенна роля в „Спешно отделение“. По стегнатото му тяло си личеше, че прекарва определен брой часове всяка седмица в някоя фитнес зала.
Франк Елис се чувстваше добре в Швеция. Беше пристигнал тук като млад учен в края на 70-те и бе останал две години. После няколко пъти се завръща, докато накрая получи предложение за професура в Каролинската болница в Стокхолм. Тогава вече си бе създал име в международната лекарска гилдия.
Андеш Юнасон познаваше Франк Елис от четиринайсет години. За първи път се срещнаха на семинар в Стокхолм, където установиха, че и двамата са ентусиазирани риболовци на муха и Андеш покани Франк на риболовен тур в Норвегия. През годините поддържаха контакт и извършиха още риболовни обиколки. Затова пък никога не бяха работили заедно.
– Мозъците са мистерия – каза професор Елис. – Двайсет години съм се посветил на изследване на мозъка. Всъщност май повече.
– Знам. Извинявай, че те пришпорвам, но…
– Ами! – Франк Елис махна с ръка. – Ще ти струва една бутилка „Краганмор“[3] следващия път, когато отидем на риба.
– Окей. Минах евтино.
– Преди няколко години в Бостън имах една пациентка – писах за случая в „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“. Беше момиче на същата възраст като твоята пациентка. Отивала в университета, когато някой стрелял по нея с лък. Стрелата влязла от външния ръб на лявата ѝ вежда, минала през главата и почти излязла по средата на врата.
– И тя оживя? – удивен запита Юнасон.
– Изглеждаше ужасно, когато постъпи в спешното. Отрязахме стрелата и пъхнахме черепа ѝ в компютърен томограф. Стрелата бе минала право през мозъка. Според всички разумни преценки трябваше да е мъртва или във всеки случай с толкова масивна травма, че да е в кома.
– Какво беше състоянието ѝ?
– През цялото време беше в съзнание. И не само това – тя, разбира се, беше ужасно изплашена, но напълно рационална. Единственият ѝ проблем бе, че имаше стрела в черепа.
– Ти какво направи?
– Ами взех едни клещи, изтеглих стрелата и турих пластир на раната. Горе-долу това.
– Тя оправи ли се?
– Известно време преди да я изпишем, състоянието ѝ бе критично, но честно казано, можехме да я изпишем същия ден, в който постъпи. Никога не съм имал по-здрав пациент.
Андеш Юнасон се запита дали професор Елис не се шегува с него.
– От друга страна – продължи Елис, – имах 43-годишен пациент в Стокхолм преди няколко години. Беше си ударил черепа в прозоречна рамка и получил слаб оток. Станало му лошо толкова бързо, че го доведоха с линейка в спешното. Беше в безсъзнание. Имаше малък оток и много малко кървеше. Но така и не се събуди. Умря след девет денонощия в интензивното. И до днес не знам от какво точно. В протокола от аутопсията написахме мозъчен кръвоизлив вследствие нещастен случай, но никой от нас не беше доволен от този анализ. Кръвотечението бе толкова малко, че не би трябвало да е повлияло на нищо. И въпреки това спряха да функционират черен дроб, бъбреци, сърце и бели дробове. Колкото повече остарявам, толкова повече смятам, че това е някаква руска рулетка. Лично аз не вярвам някой някога с точност да опише как функционира мозъкът. Какво смяташ да направиш?