Сестрата го бе помолила да почака, докато отиде и провери дали господин Карл-Аксел Будин е буден. Накрая Лисбет Саландер заключи, че легитимацията е била убедителна.
Установи, че сестрата тръгна наляво по коридора и че ѝ трябваха седемнайсет крачки, за да стигне там, накъдето бе тръгнала, и че посетителят направи четиринайсет крачки, за да измине същото разстояние. Тоест средна дължина от 15,5 крачки. При 60 сантиметра на една крачка Залаченко трябваше да се намира в стая на 930 сантиметра вляво по коридора. Окей, да кажем около десет метра. Забеляза, че ширината на стаята ѝ е около пет метра, което би трябвало да значи, че Залаченко лежи през две врати от нея.
Според зелените цифри на дигиталния часовник на нощното шкафче посещението продължи точно десет минути.
ЗАЛАЧЕНКО ДЪЛГО СТОЯ буден, след като Юнас Сандберг си тръгна. Предположи, че това не е истинското му име, тъй като според собствения му опит шведските шпиони аматьори имаха особена слабост да използват фалшиви имена дори когато от това нямаше никаква нужда. Както и да е, Юнас (или както там се казваше) бе първата индикация, че Секцията е обърнала внимание на положението му. Като се има предвид медийният интерес, това би било трудно да се избегне. Посещението обаче бе и потвърждение, че ситуацията е източник на тревога. Което си беше съвсем нормално.
Залаченко претегли плюсовете и минусите, прехвърли някои възможности, обмисли алтернативите. Беше напълно наясно, че нещата всячески са се объркали. В идеалния случай сега можеше да се намира в дома си в Госеберя, Роналд Ниедерман да е на сигурно място в чужбина, а Лисбет Саландер да лежи заровена в яма в земята. Дори и с разума си да схващаше какво се е случило, за нищо на света не можеше да си представи как е успяла да се изрови от гроба, да влезе в двора му и да разбие живота му с два удара с брадва. Беше безумно силна.
Затова пък отлично разбираше какво се бе случило с Роналд Ниедерман.
И защо бе хукнал да се спасява, вместо да приключи набързо със Саландер. Знаеше, че нещо не е наред с главата на Ниедерман, че вижда… призраци. Неведнъж му се бе налагало да се намесва в случаи, когато Ниедерман реагираше неадекватно и изпадаше в ужас.
Това безпокоеше Залаченко. Беше убеден, че след като Ниедерман още не е хванат, значи през изминалото денонощие след бягството от Госеберя е действал разумно. Вероятно щеше да се насочи към Талин, където би могъл да потърси закрила сред контактите от криминалната империя на Залаченко. Онова, което го безпокоеше, бе, че не можеше да се предвиди кога Ниедерман ще бъде локализиран. Ако това станеше по време на бягството му, щеше да извърши грешки, а извършеше ли грешки, щеше да се озове в затвора. Нямаше да се даде доброволно, което означаваше да умират полицаи и вероятно да умре и Ниедерман.
Тази мисъл тревожеше Залаченко. Не искаше Ниедерман да умира. Ниедерман бе негов син. От друга страна, би било жалко Ниедерман да се остави да бъде хванат жив. Никога преди не го бяха задържали и Залаченко не можеше да гадае как би реагирал по време на разпит. Подозираше, че по-скоро ще проговори. Така че за предпочитане бе да бъде убит от полицията. Щеше да тъгува за сина си, но алтернативата бе по-лоша. Алтернативата означаваше, че самият Залаченко ще трябва да прекара остатъка от живота си в затвора.
Но сега бяха изминали вече четирийсет и осем часа от началото на бягството и Ниедерман още не беше хванат. Това беше добре. Това сочеше, че Ниедерман действа, а един Ниедерман в действие бе непобедим.
Имаше още едно безпокойство. За бъдещето. Питаше се как Ниедерман ще се справи сам, без баща му е да е до него и да го напътства в живота. През годините бе забелязал, че когато престане да му дава инструкции или твърде много му развърже ръцете и го остави сам да взема решения, Ниедерман се отдава на равнодушно и пасивно съществуване.
Залаченко за кой ли път констатира, че е срам и грях, дето неговият син притежава подобни недостатъци. Роналд Ниедерман без никакво съмнение бе един физически много надарен човек, заради което другите го уважаваха и се страхуваха от него. Освен това бе великолепен и хладнокръвен организатор. Имаше само един проблем – беше напълно лишен от инстинкта на водач. Нуждаеше се постоянно някой да му казва какво да прави.
Но всичко това за момента бе извън неговия контрол. Сега ставаше дума за самия Залаченко. Положението му беше трудно, може би по-трудно от когато и да било преди.