БИВШИЯТ ДИРЕКТОР на бюро в Полицията за сигурност Еверт Гулберг беше на 78 години и бе официално пенсиониран от четиринайсет години. Но така е със старите шпиони. Никога не умират, само се оттеглят и заживяват в сянка.
Веднага след края на войната, когато бе на 19 години, Гулберг се насочи към кариера във флота. Изкара военната си служба като юнкер и след това бе приет за офицерско обучение. Но вместо традиционното назначение в морето, което очакваше, го изпратиха в Карлскруна като прихващач на сигнали в разузнавателната служба на флота. Не му бе трудно да схване защо е необходимо да се знае какво става от другата страна на Йостершьо. Но възприемаше работата си като скучна и безинтересна. В школата за преводачи към Министерството на отбраната все пак научи руски и полски. Тези му знания бяха една от причините през 1950 година да бъде изпратен в Полицията за сигурност. По онова време безупречно коректният Георг Тюлин бе шеф на Трето подразделение на държавната полиция. Когато започна, общият бюджет на полицията бе 2,7 милиона крони, а персоналът се състоеше от деветдесет и шест души.
Когато Еверт Гулберг официално се пенсионира през 1992 година, бюджетът само на Полицията за сигурност надхвърляше 350 милиона крони и той вече не знаеше колко служители има Фирмата.
Гулберг бе прекарал живота си в тайните служби на Негово величество, или по-скоро в тайната служба на социалдемократическото управление. Което бе една ирония, защото той предано избори след избори бе гласувал за консерваторите, освен през 1991-ва, когато съзнателно гласува против тях, считайки, че Карл Билд е истинска политическа катастрофа. Същата година даде гласа си за Ингвар Карлсон. Годините с най-доброто шведско правителство потвърдиха най-лошите му опасения. Консервативното правителство пое властта, когато се разпадна Съветският съюз, и по негово мнение едва ли някой режим е бил по-зле подготвен да се изправи и посрещне новите политически възможности в изкуството на шпионажа, възникнали на Изток. Правителството на Билд, напротив, по икономически съображения затвори съветския отдел и вместо това заложи на международните глупости в Босна и Сърбия – сякаш някога Сърбия би заплашила Швеция. Резултатът бе, че възможността внимателно да се вербуват информатори в Москва отиде на вятъра и в деня, в който климатът отново ще се влоши, което според Гулберг бе неизбежно, пак неразумни политически искания ще се стоварят върху Полицията за сигурност и военното разузнаване, сякаш те могат да извадят от небитието необходимите им агенти.
ГУЛБЕРГ БЕ ЗАПОЧНАЛ кариерата си в руския отдел в Трето подразделение на държавната полиция и след две години зад бюро направи първите си проучвания като аташе с ранг капитан в шведското посолство в Москва през 1952–1953 година. Колкото и да е странно, но там той наследи друг известен шпионин. Няколко години по-рано неговият пост бе заеман от небезизвестния офицер, полковник Стиг Венерстрьом.
Когато се завърна в Швеция, Гулберг работи в контраразузнаването и десет години по-късно бе един от по-младите в Сепо, които под командването на оперативния шеф Ото Даниелсон заловиха Венерстрьом и го вкараха до живот в Лонгхолмен.
Когато тайната полиция бе реорганизирана под ръководството на Пер Гунар Винге през 1964 година и се превърна в Отдел за сигурност към Кралското полицейско управление, РПС/Сек, се започна и увеличение на персонала. Тогава Гулберг бе работил там 14 години и бе станал един от ценените ветерани.
Гулберг никога не бе употребявал означението Сепо за Полицията за сигурност. Ползваше израза РПС/Сек във формални случаи и само Сек в неформални. Между колегите дейността се обозначаваше като Предприятието или Фирмата, или чисто и просто Отделът, но никога не като Сепо. Причината бе проста. Най-важната задача на Фирмата дълги години бе така нареченият личен контрол, което ще рече проучвания и регистрация на шведски граждани, заподозрени в комунистически възгледи и национално предателство. Във Фирмата понятията „комунист“ и „национален предател“ се използваха като синоними. Широко възприетото съкращение Сепо фактически бе пуснато в обращение от комунистическия и потенциално „национално предателски“ вестник „Кларте“ като обидно название на комунистическите преследвачи в полицията. Затова Гулберг, както и всеки друг ветеран, не използваше думата Сепо. И никак не можеше да разбере защо неговият предишен началник П. Г. Винге бе кръстил мемоарите си „Шеф на Сепо 1962–1970“.
Реорганизацията през 1964 година предопредели бъдещата кариера на Гулберг.