Създаването на РПС/Сек означаваше, че тайната държавна полиция се превръща в нещо, което в докладните записки на Министерството на правосъдието се описваше като модерна полицейска организация. Това на свой ред означаваше нови назначения. Постоянната нужда от нов персонал доведе до сериозни проблеми – при така разширилата се организация врагът получаваше драматично подобрени възможности да пласира агенти в отдела. На свой ред това доведе до засилване на контрола над вътрешната сигурност – тайната полиция вече не можеше да бъде някакъв клуб, състоящ се от бивши офицери, където всеки познава всеки и където най-обикновена практика бе новоназначеният да е син на офицер.
През 1963 година Гулберг бе преместен от контраразузнаването в личния контрол, което изигра голяма роля за залавянето на Стиг Венерстрьом. По това време се поставиха основите на регистъра, който към края на шейсетте години обхващаше около 300 000 шведски граждани с неподходящи политически симпатии. Но личният контрол на шведски граждани бе едно; друг бе въпросът как ще се осъществи контролът на сигурността в РПС/Сек.
Венерстрьом бе предизвикал лавина от проблеми в тайната държавна полиция. Ако някой полковник в щаба на отбраната работи за руснаците – освен това е и правителствен съветник по делата, касаещи ядреното оръжие и политиката на сигурност, – как тогава човек може да бъде сигурен, че руснаците нямат пласиран свой агент и в Сепо? Кой би гарантирал, че шефове и по-нисши началници във Фирмата всъщност не работят за руснаците? Накратко, шпионира ли някой шпионите и кой?
През август 1964-та Гулберг бе привикан на следобедно заседание при заместник-началника на Полицията за сигурност, директора на бюро Ханс Вилем Франке. В срещата участваха освен него двама души от ръководството на Фирмата, заместник-началникът на канцеларията и шефът на бюджетната комисия. Още преди денят да свърши, животът на Гулберг придоби нов смисъл. Получи ново назначение – шеф на новосъздадено подразделение с работно наименование Специална секция, съкратено СС. Първата му мярка бе да го прекръсти на Специална група за анализи. Шефът на бюджетната комисия посочи, че СГА не е по-добро от СС. Окончателното име на организацията стана Секция за специални анализи, ССА, наричана просто Секцията, за разлика от Отдела или Фирмата, които изцяло се свързваха с Полицията за сигурност.
СЕКЦИЯТА БЕ ИДЕЯ НА ФРАНКЕ. Той я наричаше последната отбранителна линия. Ултрасекретна групировка, разположена на стратегически места във Фирмата, невидима и несъществуваща в документацията, в докладните или в бюджетните документи, поради което в нея на практика не можеше да се внедри чужд агент. Задачата ѝ – да бди над националната сигурност. Франке имаше властта да направи това възможно. Нуждаеше се от шефа на бюджета и от шефа на канцеларията, за да създаде скритата структура, но всички те бяха воини от старата школа и приятели от многобройни стълкновения с врага.
Първата година организацията се състоеше от Гулберг и трима подбрани сътрудници. През последвалите десет години Секцията се увеличи едва на единайсет души, от които двама административни секретари от старата школа и деветима професионални ловци на шпиони. Беше организация, в която всички работеха на равни начала. Гулберг беше шефът, останалите бяха сътрудници, които срещаха шефа си всеки ден. Ефективността се възнаграждаваше повече от престижа и бюрократичните формалности.
Официално Гулберг бе подчинен на редица личности в йерархията на шефа на канцеларията, на когото всеки месец оставяше доклади, но на практика имаше уникална позиция с изключителни властови привилегии. Той, само той можеше да решава дали да постави под лупа дейността на най-висшето ръководство на Полицията за сигурност. Можеше, ако иска, да обърне с хастара навън живота на самия Пер Гунар Винге (което и направи). Можеше да започне собствени проучвания или да подслушва телефони, без да е нужно да обяснява целите си или дори да докладва на по-висша инстанция. Негов пример бе американската шпионска легенда Джеймс Джизъс Енгелтон, който имаше подобна позиция в ЦРУ и с когото успя да се запознае лично.
Постепенно Секцията се превърна в микроорганизация вътре в Отдела, извън, над и встрани от всички останали подразделения на Полицията за сигурност. Това имаше и своите „географски“ последици. Секцията имаше офис в Кунгсхолмен, но от съображения за сигурност на практика заемаше частен апартамент с единайсет стаи на Йостермалм. Апартаментът бе дискретно преустроен в укрепен офис, който никога не оставаше без хора, след като доверената и вярна секретарка Елеанор Баденбринк бе настанена като постоянен жител в две от стаите на жилището, в близост до входа. Баденбринк бе безценна сила, на която Гулберг имаше абсолютно доверие.