Организационно Гулберг и неговите сътрудници изчезнаха отвсякъде – финансираха ги от „специален фонд“ и не фигурираха никъде във формалната бюрокрация на Полицията за сигурност или в Министерството на правосъдието. Дори шефът на РПС/Сек не знаеше за най-секретните сътрудници, които имаха за задача да се справят с най-деликатните проблеми.
На четирийсетгодишна възраст Гулберг постепенно се озова в ситуация, в която не трябваше да дава обяснения на никой жив човек и можеше да провежда разследвания за каквото си поиска.
Още от самото начало за Гулберг бе ясно, че Секцията за специални анализи рискува да се превърне в политически уязвима групировка. Служебната характеристика бе, меко казано, неубедителна, а писмената документация – крайно недостъпна.
През септември 1964-та министър-председателят Таге Ерландер подписа директива за предоставяне на бюджетни средства на Секцията за специални анализи, имаща за задача да извършва специални разследвания от значение за сигурността на кралството. Една такава задача бе поставена от заместник-началника на РПС/Сек Ханс Вилем Франке по време на едно следобедно заседание. Разследването веднага бе обявено за строго секретно и включено в специално досие с гриф „строго секретно“.
Подписът на министър-председателя обаче означаваше, че Секцията е юридически призната институция. Първият ѝ годишен бюджет възлизаше на 52 000 крони. Определянето на толкова нисък бюджет Гулберг сметна за гениален ход. Това значеше, че официално Секцията се смята за маловажно звено.
Подписът на министър-председателя означаваше, че той признава необходимостта от съществуването на групировка, която да отговаря за „вътрешния личен контрол“. Същият подпис обаче можеше да се тълкува като признание, че подобна групировка може да отговаря и за контрола на „специални личности“ извън Полицията за сигурност, например на самия министър-председател. Именно последното създаде сериозни политически проблеми.
ЕВЕРТ ГУЛБЕРГ УСТАНОВИ, че „Джони Уокър“-ът в чашата му е свършил. Не си падаше много по алкохола, но беше дълъг ден и дълго пътуване, а и смяташе, че се намира на етап от живота си, когато беше без значение дали ще реши да изпие едно, или две уискита и че спокойно може да си позволи пълна чаша, стига да иска. Изля в чашата си миниатюрна бутилка „Гленфидич“.
Най-деликатната от всички задачи, разбира се, бе Улоф Палме.
Гулберг помнеше и най-малкия детайл от изборния ден през 1976-а. За първи път в съвременната си история Швеция имаше буржоазно правителство. Лошото бе, че министър-председател стана Турбьорн Фелдин, а не Йоста Буман – мъж от старата школа и безкрайно по-подходящ. Но преди всичко бе ударен Палме, което позволи на Еверт Гулберг да си отдъхне.
Дали Палме бе подходящ за министър-председател, бе предмет на не един обеден разговор в най-потайните коридори на РПС/Сек. В 1969-а Пер Гунар Винге бе уволнен, след като изрази мнението, споделяно от мнозина в Отдела, а именно, че Палме може да е внедрен агент на руската шпионска организация КГБ.
Мнението на Винге не противоречеше на царящия тогава климат във Фирмата. Той открито бе поставил въпроса пред губернатора Рагнар Ласинанти при едно посещение в Норботен. Ласинанти на два пъти бе вдигнал вежди и после бе информирал правителството, в резултат на което привикаха Винге на специален разговор.
За голямо съжаление на Еверт Гулберг въпросът за евентуални руски контакти никога не получи някакъв отговор. Въпреки настойчивите опити да се установи истината и да се намерят нужните доказателства – the smoking gun[8], – Секцията така и не откри абсолютно никакво потвърждение на твърденията на Винге. За Гулберг това не означаваше, че Палме е невинен, а че по-скоро е особено хитър и интелигентен шпионин, неизкушен да направи грешките на другите руски шпиони.
Палме продължаваше да ги мами година след година. Случаят бе актуализиран през 1982-ра, когато той отново стана министър-председател. После гръмнаха изстрелите на Свеавеген[9] и въпросът завинаги се превърна в история.
За Секцията 1976-а бе проблематична година. В РПС/Сек сред малцината, които знаеха истината за съществуването на Секцията, започнаха да се появяват критики. През изминалите десет години общо шейсет и пет служители бяха уволнени от Полицията за сигурност поради предполагаема политическа нелоялност. В повечето случаи документацията бе такава, че нищо не можеше да се докаже, така че накрая някои висши началници започнаха да мърморят, че сътрудниците в Секцията са параноидни теоретици на конспирацията.