А и че Лисбет Саландер беше психично болна, не будеше съмнение. Няколко години в затворено психиатрично заведение само щяха да ѝ се отразят добре. Гулберг бе кимнал и дал зелена улица на операцията.
ВСИЧКИ ПАРЧЕНЦА НА МОЗАЙКАТА попаднаха на местата си и това се случи в период, когато групата „Залаченко“ бе на път да се разпусне. Съветският съюз вече не съществуваше и величието на Залаченко решително оставаше в миналото.
Групата направи щедър жест, като даде на Залаченко обезщетение от един от фондовете на Полицията за сигурност. Осигуриха му най-добрата възможна рехабилитация и след половин година с въздишка на облекчение откараха Карл-Аксел Будин на летището „Арланда“ с еднопосочен билет за Испания. Поясниха му твърдо, че от този момент пътищата на Залаченко и Секцията се разделят. Това бе една от последните задачи на Гулберг. Седмица по-късно излезе в пенсия и предаде поста си на Фредрик Клинтон. Гулберг оставаше само като консултант и съветник по деликатни въпроси. Стоя в Стокхолм още три години и почти всеки ден работеше в Секцията, но задачите намаляха и той постепенно се оттегли. Върна се в родния си град Лахолм, където поработваше от дистанция. Първите години редовно пътуваше до Стокхолм, но дори и тези пътувания станаха все по-редки.
Бе престанал да мисли за Залаченко. До онази сутрин, ко гато се събуди и откри на всеки афиш дъщерята на Залаченко, заподозряна в тройно убийство.
Гулберг следеше новинарските репортажи с объркани чувства. Много добре схващаше, че едва ли е някакво съвпадение Бюрман да е попечител на Саландер, но не виждаше пряка опасност старата история за Залаченко да излезе на повърхността.
Саландер беше луда. Това, че е извършила серия от убийства, не го изненадваше. Но изобщо не му хрумна, че Залаченко може да има нещо общо с играта, преди да чуе сутрешните новини, от които разбра какво се е случило в Госеберя. Тогава започна да звъни, да провежда разговори и накрая си взе билет за влака до Стокхолм.
Секцията бе изправена пред най-лошата си криза от деня, в който бе създадена. Всичко заплашваше да се провали.
ЗАЛАЧЕНКО СЕ ЗАМЪКНА до тоалетната и се изпика. Откакто Салгренската болница го снабди с патерици, вече можеше да се движи. Посвети неделята и понеделника на кратки тренировки. Все още адски го болеше челюстта и можеше да приема само течна храна, но сега поне ставаше и изминаваше къси разстояния.
Бързо свикна с патериците, след като близо петнайсет години бе ходил с протеза. Упражняваше се в изкуството да се движи безшумно и ходеше нагоре-надолу из стаята. Всеки път, когато десният му крак докосваше пода, го прорязваше силна болка.
Стисна зъби. Мислеше за Лисбет Саландер, която се намираше в стая, съвсем близо до него. Беше му отнело цял ден да изчисли, че е на две врати отдясно на неговата.
В два през нощта, след последното посещение на нощната сестра, всичко бе тихо и спокойно. Залаченко мъчително се изправи и напипа патериците си. Отиде до вратата и се вслуша, но не чу нищо. Отвори я и излезе в коридора. От стаята на сестрите долиташе слаба музика. Примъкна се до изхода в края на коридора, отвори вратата и погледна към стълбището. Имаше асансьори. Върна се обратно по коридора. Когато минаваше покрай стаята на Лисбет Саландер, спря и отпочина за половин минута, опрян на патериците.
СЕСТРИТЕ БЯХА ЗАТВОРИЛИ вратата ѝ за през нощта. Лисбет Саландер чу слабо драскане откъм коридора и отвори очи. Не можа да определи естеството на шума. Звучеше сякаш някой внимателно тътри нещо по коридора. За малко настъпи пълна тишина и тя се запита дали не си е въобразила. След половин минута чу звука отново. Отдалечаваше се. Неприятното ѝ чувство нарасна.
Там някъде отвън бе Залаченко.
Чувстваше се като прикована към леглото. Сърбеше я вратът под шината и изпитваше силно желание да стане. Постепенно успя да седне в леглото. Но дотук ѝ стигнаха силите. Рухна обратно и положи глава на възглавницата.
След малко попипа шината на врата си и намери копчетата, които я придържаха. Откопча ги и пусна яката на пода. Изведнъж ѝ стана по-леко да диша.
Страстно си пожела да има оръжие под ръка и достатъчно сили, за да се надигне и да свърши с него веднъж завинаги.
Накрая се подпря на лакът. Запали нощната лампа и се огледа. Отначало не видя в стаята нищо, което да ѝ послужи за оръжие. После погледът ѝ попадна на масичка за обслужване до стената, на три метра от леглото ѝ. Някой бе оставил там химикалка.