— Не знам — промърмори Малянов.
Игор Петрович свали очилата си и укоряващо поклати глава:
— Лошо, лошо! Нищо подобно. Има си хас — на продавач!
— А на какво? — попита Малянов със страх.
Игор Петрович назидателно размаха очилата си.
— На Невидимия! — изрече той натъртено.
Тежеше ватена тишина, дори колите престанаха да гърмят под прозореца. Малянов не долавяше нито звук и пак мъчително му се дощя да се събуди. Внезапно в тишината телефонът иззвъня.
Малянов трепна. Май и Игор Петрович трепна. Чу се втори звън. Опрял се на лакти, Малянов се надигна и погледна въпросително Игор Петрович.
— Да — рече Игор Петрович. — Сигурно е за вас.
Малянов се дотътри до кушетката и вдигна слушалката. Беше Валка Вайнгартен.
— Здрасти, астрофаг! — измуча онзи. — Защо не се обаждаш, животно!
— Разбираш ли… Не ми беше до това…
— Веселиш се, а?
— Да — измънка Малянов. През цялото време усещаше по гърба си погледа на другия. — Слушай, Валка, хайде да ти се обадя по-после…
— Какво става при теб? — разтревожи се Ваипгартен.
— Нищо… Ще ти разкажа.
— Мадама?
— Не.
— Мъж?
— Ъхъ.
Вайнгартен тежко въздъхна в слушалката.
— Слушай — каза той тихо. — Сега идвам. Искаш ли?
— Не! Само ти ми липсваш…
Вайнгартен отново въздъхна.
— Слушай — рече той. — Риж ли е?
Малянов огледа Игор Петрович. За негова изненада. Игор Петрович изобщо не го следеше, а четеше, мърдайки устни, книгата на Снеговой.
— Ами, глупости! Добре, ще ти се обадя.
— Непременно се обади! — изкрещя Валка. — Щом се чупи, веднага се обаждаш!
— Разбрано — рече Малянов и затвори телефона. След това се върна на мястото си и измънка: «Пардон…»
— Моля, моля — каза Игор Петрович и остави книгата. — Широки интереси имате, Дмитрий Алексеевич.
— Да, не мога да се оплача — простена Малянов. Дявол да го вземе, поне с едно оченце да беше надникнал що за книга е. — Игор Петрович — рече той умоляващо. — Дайте, ако може, да свършваме. Два часа вече.
— А, разбира се! — възкликна Игор Петрович с готовност. Той загрижено погледна часовника си и извади от папката бележник. — Значи така. Снощи сте ходили при Снеговой, нали?
— Да.
— За тази книга?
— Да — каза Малянов и реши повече нищо да не уточнява.
— Кога?
— Късно… Около дванайсет.
— Не ви ли се стори, че Снеговой се готви да заминава?
— Да. Тоест не че ми се стори, той сам ми каза, че сутринта заминава и ще донесе ключовете.
— Донесе ли ги?
— Не.
— Вие имате ли представа за къде пътува?
— Е, в общи линии…
— Разказвал ли е нещо по този въпрос?
— Не, разбира се. Никога не сме говорили с него за работа.
— А откъде вашата съпруга знае, че Снеговой не е женен?
— Ааа… А знае ли го?
Игор Петрович не отговори. Съсредоточено следеше Малянов и зениците му по странен начин ту се свиваха, ту се разширяваха. Нервите на Малянов бяха натегнати до крайност. Струваше му се, че още секунда и ще започне да блъска с юмруци по масата, да се пени и изобщо да губи физиономията си. Просто повече не се издържа! Цялото това дрънкане крие някакъв зловещ подтекст, прилича на лепкава паяжина и кой знае защо, в тази паяжина оплитат и Ирка.
— Добре де — каза неочаквано Игор Петрович и затвори бележника. — Значи имаме конячец… — И той посочи барчето. — А водката е в хладилника. Вие какво предпочитате? Лично вие.
— Аз ли?
— Да. Вие лично.
— Коняк — произнесе Малянов пресипнало и преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.
— Прекрасно! — бодро заяви Игор Петрович, надигна се и заситни към барчето. — Не е през девет баира…
Малянов глупаво следеше как онзи с необикновена сръчност нареди чашите, наряза лимон на тънки резенчета и отвори бутилката.
— Знаете ли — говореше той, — ако трябва да бъдем откровени, лоша ви е работата. На въжето няма да ви окачат, но петнайсет годинки, честна дума, ви гарантирам… — Той наля по чашите, без да разсипе нито капка. — Естествено винаги могат да се намерят смекчаващи вината обстоятелства, но засега аз, откровено казано, не ги виждам… Не ги виждам, не ги виждам и пак не ги виждам, Дмитрий Алексеевич! Е! — той вдигна чашата и подканващо наклони глава.
Вдървените пръсти на Маляиов поеха чашата.
— Добре… — изстена той с чужд глас. — Но мога ли все пак да разбера какво става?
— Ами че разбира се! — ентусиазира се Игор Петрович. Отпи, метна в устата си резенче лимон и енергично закима. — Разбира се, можете! Всичко ще ви кажа. Имате пълно право.
И той разказа.
Днес в осем сутринта дошла кола да отведе Снеговой на летището. За изненада на шофьора, Снеговой не го чакал при входа, както обикновено. След като се повъртял пет минути, шофьорът се качил с асансьора и позвънил на вратата. Никой не му отворил, макар че звънецът работел — шофьорът чул това много добре. Тогава той слязъл и от автомата на ъгъла докладвал на началството за възникналата ситуация. Началството започнало да звъни по телефона на Снеговой. Телефонът непрекъснато давал заето. През това време шофьорът обиколил блока и видял, че и трите прозореца на Снеговой са отворени и въпреки слънцето, лампите светят. Той незабавно докладвал. Повикали компетентни лица, които разбили бравата и огледали апартамента на Снеговой. При огледа било установено, че всички крушки са запалени, на леглото в спалнята има незатворен, неподреден куфар, а самият Снеговой седи до бюрото в кабинета си, държи в едната си ръка телефонната слушалка, а в другата — пистолет система «Макаров». Било установено, че Снеговой е починал от огнестрелна рана, нанесена от упор със същия този пистолет в дясното слепоочие. Смъртта била настъпила мигновено между три и четири след полунощ.