— На мен залци не са ми подхвърлили — мрачно каза Малянов.
— И съвсем не случайно! Ти си дърдорко и фукара. Ти даже рушветче не можеш да бутнеш комуто трябва… За теб светът е наблъскан с непреодолими препятствия! В ресторанта масите са заети — препятствие. Опашка за билети — препятствие…
— Добре де, стига! Не си дошъл да ми четеш проповеди…
— Не-е-е — каза Вайнгартен и охотно прекъсна проповедта. — Не е там работата, бащице. Това са напълно разумни предположения. Наистина излиза, че тяхното могъщество е необикновено, фантастично… ама на света има, дявол да го вземе, и хипноза, внушение. Може би дори, дявол да го вземе, телепатично внушение! Не, бащице, представи си: на Земята има раса — древна, разумна, може даже изобщо да не е човешка, но наши съперници. Чакали, значи, търпели, събирали информация, подготвяли се. И сега решават да нанесат удар. Обърни внимание, не с открита атака, а много по-умно. Разбират, че да правиш планини от трупове е глупаво, варварско, пък и опасно за самите тях, Затуй решават да действуват предпазливо, със скалпел, по централната нервна система, по основата на основите, по перспективните изследвания. Разбра ли?
Малянов го слушаше и не го слушаше. По гърлото му пълзеше някаква лепкава гадост, искаше да запуши уши, да се махне, да легне, да се изпъне, да завре глава под възглавницата. Това е страх. И не просто страх, а Черен Страх. Бягай оттук! Спасявай се! Остави всичко, зарий се, потъни… Ей, ти! — викна той на себе си. — Съвземи се, идиот! Така не може, ще рухнеш… — И каза с усилие:
— Разбрах. Врели-некипели.
— Защо врели-некипели?
— Защото е измишльотинки. — Гласът му стана хрипкав и той се изкашля. — За деца старша възраст. Напиши роман и го занеси в «Костер». Накрая пионерът Вася разобличава коварните им интриги и ги побеждава.
— Тъй — отвърна Вайнгартен спокойно. — Случиха ли се някакви събития с нас?
— Случиха се.
— Фантастични ли са събитията?
— Да предположим — фантастични
— Че тогава как, бащице, искаш да обясниш фантастични събития без фантастични хипотези?
— По тоя въпрос нищо не знам — каза Малянов. — Вашите събития са фантастични. Може втора седмица да сте в запой… При мен Фантастични събития няма. Аз съм въздържател.
На това място Вайнгартен поруменя от гняв, трясна юмрук по масата и зарева, че Малянов, дявол да го вземе, трябва да им вярва, че ако ние, дявол да го вземе, един на друг не си вярваме, тогава всичко отива по дяволите! Може сметките на ония гадини да са такива — един на друг да не си вярваме, че насреща им всеки да остане сам-самин и ония да ни мотаят, както си щат!
Той така бясно се дереше и пенеше, че Малянов се сепна. Даже за Черния Страх забрави. «Хубаво де — измънка. — Хайде, стига, какво си се разпищял — мърмореше. — изтърсих го, извинявай» — разкайваше се той. Губар ги следеше със страх.
Като се накрещя, Вайнгартен скочи, извади от хладилника бутилка минерална вода, със зъби отскубна капачката и засмука направо от гърлото. Водата се стичаше по брадясалите му едри бузи и избиваше като пот по челото и голите космати рамене.
— Какво всъщност имах предвид — започна Малянов примирително. — Не обичам, когато невероятни неща се обясняват с невероятни причини. Разбираш ли, принципът за икономия в мисленето, знаеш ли го? Иначе можеш да съчиниш какво ли не.
— Предложи нещо друго — не се примири Вайнгартен и сложи празната бутилка под бюрото.
— Не мога. Ако можех, защо да не предложа. От страх кратуната ми съвсем спря да щрака. Все пак ми се струва, че щом наистина са толкова всемогъщи, могат да минат и с по-прости средства.
— Какви например?
— Откъде да знам… Например да те отровят с развалени консерви… Захар да го заразят с нещо. Ако са чак толкова всеможещи телепати, нека ни внушат, че сме забравили всичко от аритметиката нататък. Или, да речем, да ни изработят условен рефлекс: седнеш ли да бачкаш и те хваща диария или грип — сополите текват, кратуната те цепи… Екзема… Да не е малко! Тихо, мирно, никой нищо не забелязва.
Вайнгартен само чакаше кога ще свърши.
— Слушай какво, Митка — каза той. — Ти трябва да разбереш едно…
Но Захар не му даде да продължи.
— Минутка! — помоли се той, разперил ръце, като че ли искаше да раздели Малянов и Вайнгартен в различни ъгли. — Чакайте, аз тъкмо си спомних… Чакай, Валя, нека аз. По въпроса за главоболието… Митя, вие казахте… Разбирате ли, като лежах миналата година в болницата…
С една дума лежал миналата година в болницата, в академичната, защото му намерили нещо в кръвта, и се запознал с някой си Глухов Владлен Семьонович, специалист по въпросите на Изтока. Изтоковедът лежал в прединфаркт, но това не било важно. Важното било, че почти се сприятелили и после понякога се срещали. Та, значи, преди два месеца същият този Глухов му се оплакал, че трудът му, за който събирал материали, кажи-речи, десет години, сега отива на вятъра поради някаква необяснима идиосинкразия, която внезапно открил в себе си. По-точно: седнел ли Глухов да пише въпросното изследване, изведнъж започвала зверски да го боли глава, до прилошаване, до повръщане…