Наведнъж Захар рече с болка:
— Добре де, защо? Защо точно с мен, с нас?
Вечеровски леко постави чашката в чинийката, а чинийката на масата пред себе си.
— Защото векът ни ходи в черно — обясни той, като обърсваше сиво-розовите си като на кон устни с белоснежна кърпичка. — Той носи цилиндър висок, а ние все тичаме, тичаме, а подир туй, щом удари часът на бездействието, часът да напуснем шума всекидневен, тогава идва при нас раздвоението и не мечтаем ний вече за нищо.
— Пфу, какъв си! — рече Малянов, а Вечеровски нададе самодоволно марсианско ръмжене.
Вайнгартен изрови от препълнения пепелник по-дълъг фас, мушна го в дебелите си устни, драсна клечка и няколко секунди седя така, вперил очи в огънчето.
— Наистина — произнесе той — не е ли все едно каква точно сила… ако тя категорично превишава човешката. — Запали цигарата. — Буболечка, върху която е паднала тухла, или буболечка, върху която е паднала монета… Само че аз не съм буболечка! Аз мога да избирам!
Захар го гледаше с надежда, но Вайнгартен млъкна. Да избирам, помисли си Малянов. Лесно е да се каже — да избирам.
— Лесно е да се каже «да избирам» — започна Захар, но в същия миг заговори и Глухов.
— Всичко е ясно! — рече Глухов с необичайно вдъхновение. — Нима не разбирате какво трябва да се избере? Трябва да се избере животът! Не вашите там телескопи, не епруветките… Да им приседнат дано тези ваши телескопи! Разните там дифузни газове! Трябва да се живее, трябва да се обича, трябва да усещаш природата — да я усещаш, а не да ровичкаш в нея! Когато сега видя дърво или храст, аз чувствувам, аз знам — това е мой приятел, ние съществуваме един за друг, ние сме нужни един на друг…
— Сега ли? — гръмогласно попита Вечеровски.
Глухов се сепна.
— Моля? — измърмори той.
— Ами че ние с вас се познаваме, Владлен Семьонович — рече Вечеровски. — Спомняте ли си — Естония, школата по математическа лингвистика… Сауната, бирата…
— Да, да — каза Глухов и наведе поглед. — Да.
— Тогава бяхте съвсем различен.
— Ех, че кога беше то… — измърмори Глухов. — Нали знаете, и бароните стареят.
— Но бароните и воюват — рече Вечеровски. — Не беше толкова отдавна.
Глухов мълчаливо разпери ръце.
Малянов не разбра всичко от тази интермедия, но имаше нещо в нея, нещо неприятно, едва ли току-така си размениха тези думи. А Захар като че ли подразбра, подразбра някак по своему, почувствува в този разговор обида към самия себе си, някакво оскърбление, защото изведнъж с изумителна рязкост, почти злобно се нахвърли на Вечеровски:
— Те убиха Снеговой! Лесно ви е, Филип Павлович, да мъдрувате, не са ви стиснали за гърлото, добре ви е!
Вечеровски кимна.
— Да — каза той. — На мен ми е добре. Добре ми е, и на Владлен Семьонович също му е добре. Така ли е, Владлен Семьонович?
Малкото удобно човече с червеникави заешки очи зад дебелите стъкла на старомодните очила със стоманени рамки пак мълчаливо разпери ръце. После стана и без да погледне към никого, каза:
— Моля да ме извините, приятели, но ми е време да си ходя. Късно е…“
ОСМА ГЛАВА
15. „… Искаш ли да пренощуваш при мен? — попита Вечеровски.
Малянов миеше съдовете и обмисляше предложението. Вечеровски не го препираше да отговори. Пак отиде в гостната, известно време се повъртя там, върна се с купчина отпадъци в прогизнал вестник и ги хвърли в кофата. След това взе парцал и започна да бърше кухненската маса.
След днешните събития и разговори никак не му се искаше да остава сам. От друга страна пък, да изоставиш апартамента си и да се ометеш е някак неудобно, какво да си кривим душата — направо срамно. Излиза, че онези все пак ме изгонват, помисли си той. Аз не мога да спя в чужди къщи, даже у приятели. Даже у Вечеровски. Изведнъж съвсем осезателно долови аромата на кафе. Крехка като листец от роза чашчица, а в нея вълшебната напитка а ла Вечеровски. Но ако си помислиш, защо пък през нощта — кафе се пие сутрин.
Той изплакна последната чиния, постави я на сушилката, надве-натри избърса калта по линолеума и отиде в голямата стая. Вечеровски седеше във фотьойла, обърнал лице към прозореца. Небето беше розово, поръсено със златисто, нова луна, почти като върху минаре, висеше точно над покрива на дванайсететажния блок. Малянов взе стол, също го обърна към прозореца и седна. Между тях беше бюрото, което Вечеровски беше подредил: книгите бяха на прегледни купчинки, от праха нямаше и следа, трите молива и писалката прилежно лежаха до календара. Изобщо, докато Малянов се бе занимавал със съдовете, Вечеровски бе придал на стаята напълно необичаен блясък — само не бе минал с прахосмукачката, но за сметка на това бе успял да остане елегантен, огладен, без нито едно петънце по кремавия костюм.