Мълчаха и гледаха как един по един угасват прозорците на отсрещния блок. Отнякъде се появи Калям, измяука, скочи връз коленете на Вечеровски, нагласи се и замърка. Вечеровски бавно го галеше с дясната си длан, без да откъсва поглед от светлината зад прозорците.
— Сменя си козината — предупреди Малянов.
— Няма значение — тихо отговори Вечеровски.
Млъкнаха. Сега, когато ги нямаше потния червендалест Вайнгартен, напълно смазания от ужас Захар с неговото кошмарно дете, необикновения и в същото време загадъчен Глухов, когато наблизо беше само Вечеровски, безкрайно спокоен, безкрайно самоуверен, неочакващ от никого никакви свръхестествени решения — сега всичко минало изглеждаше даже не сън, а по-скоро някаква ексцентрична повест, и ако това наистина се бе случило, поне беше отдавна, и всъщност не се случи, а едва бе започнало да се случва, а после бързо свърши. Малянов дори усети някакъв смътен интерес към този полулитературен герой: получил ли е той в края на краищата своите петнайсет години или всичко…“
16. „… си спомних за Снеговой, за пистолета в пижамата и за печата на вратата.
— Слушай — казах. — Нима те са убили Снеговой?
— Кои? — не веднага реагира Вечеровски.
— Е… — започнах и млъкнах.
— Съдейки по всичко, Снеговой се е застрелял сам — рече Вечеровски. — Не е издържал.
— Какво не е издържал?
— Натиска. Направил е своя избор.
Не е ексцентрична повест! Отново усетих познатото вцепенение вътре, качих крака на фотьойла и обгърнах коленете си. Така се стиснах, че хрущялите ми изпукаха. Това съм аз, това се случва с мен. Не с Иван — царския син, не с Иванушка глупака, а с мен. На Вечеровски му е добре…
— Слушай — изцедих през зъби. — Вие какво там с Глухов? Някак странно си говорихте.
— Ядоса ме — отвърна Вечеровски.
— С какво?
След пауза:
— Страхува се да остане сам.
— Разбирам — отвърнах.
— Ядосва ме не изборът му — започна Вечеровски бавно, сякаш размишляваше на глас. — Но защо през цялото време се оправдава? И не само се оправдава, ами се опитва да вербува и други. Срам го е да бъде слаб между силни, иска и другите да станат слаби. Мисли, че така ще му бъде по-леко. Може и да е прав, но такава позиция ме вбесява!
Слушах го зяпнал, а когато млъкна, внимателно попитах:
— Искаш да кажеш, че Глухов също е… под натиск?
— Бил е под натиск. Сега е смазан.
— Чакай, чакай… Моля те!
Той бавно обърна лице към мен.
— А ти не разбра ли? — попита.
— Откъде? Той рече… С тези уши чух… Ами то просто се вижда, че човечецът и хабер си нямя… Очевидно е!
Впрочем вече не ми се струваше чак толкова очевидно, даже напротив.
— Значи ти не разбра — произнесе Вечеровски, като ме разглеждаше с любопитство. — Хм… А Захар разбра. — Той за пръв път тази вечер извади лулата и плика с тютюн и се зае флегматично да я пълни. — Странно, че не разбра… Впрочем ти явно беше доста разстроен. Съди сам: обича човекът криминалета, обича да поседи пред телевизора, точно днес е поредната серия на този жалък филм… и изведнъж оставя удобното си местенце и се понася към напълно непознати хора — защо? За да им се оплаче от главоболието си? — Той драсна клечка и започна да разпалва лулата. Жълто-червеното огънче заигра в съсредоточено присвитите му очи. Плъзна ароматичен дим. — И освен това — веднага го познах. Впрочем не веднага… Доста се е променил. Беше един живак — енергичен, шумен, сприхав, никакъв русоизъм, никакви чашчици. Отначало просто го съжалих, но когато захвана да рекламира своите нови възгледи, побеснях…
Той млъкна и се зае единствено с лулата си.
Отново се свих на топка. Ето, значи, как става — просто смазват човека. Остава жив, но вече го няма. Изродена материя. Изроден дух… Не издържа. Майка му стара, сигурно има и такъв натиск, на който никакъв човек не може да издържи.
— Значи ти осъждаш и Снеговой? — попитах.
— Аз никого не осъждам — възрази Вечеровски.
— Ама се ядосваш, ето на, заради Глухов.
— Не ме разбра — с леко нетърпение рече Вечеровски. — Мен ме ядоса не изборът на Глухов. Какво право имам да укорявам човек за избора му, щом е останал сам срещу другите, без помощ, без надежда… Дразни ме поведението на Глухов след избора. Повтарям: той се срамува от своя избор и затова — само заради това! — се опитва да съблазни и другите за своето верую. Тоест подсилва и без това могъщата сила. Разбра ли ме?