Выбрать главу

— С ума си да — казах.

Исках да добавя, че бихме могли да разберем и Глухов, а като го разберем — да му простим, че всъщност Глухов изобщо е извън сферата на анализа, той вече е в сферата на милосърдието, но внезапно почувствувах, че повече не мога да говоря. Тресеше ме. Без помощ и без надежда… Без помощ и без надежда… Защо аз? Заради какво? Какво съм им направил?… Трябваше да поддържам разговора и затова казах през зъби:

— В края на краищата съществува такъв натиск, който никой не може да издържи.

Вечеровски отвърна нещо, но не го чух или не го разбрах. Внезапно осъзнах, че вчера все още бях човек, член на социума, имах свои грижи и неприятности, но докато спазвах законите, наложени от социума — а това не е чак толкова трудно, — докато спазвах тези закони, от всички представими опасности добре ме пазеха милицията, армията, профсъюзите, общественото мнение, приятелите, дори семейството, после хоп — нещо се измени в околния свят и аз се превърнах в самотна кротушка, притаила се в подмола, а наоколо се движат, блуждаят чудовищни размазани сенки, които дори нямат нужда от озъбените си челюсти — достатъчно е леко мръдване на плавника, за да ме стрият на прах, да ме смажат, да ме превърнат в нищо… И аз трябва да осъзная, че докато съм в подмола, няма да ме закачат. Още по-страшно: отделили са ме от човечеството, както отделят овца от стадо, за да я замъкнат нанякъде, неизвестно накъде, неизвестно защо, а стадото, без да подозира, продължава по своя път все по-далеч и по-далеч… Ако бяха войнствени пришълци, ако беше страшна, разрушителна агресия от космоса, от глъбините на океана, от четвъртото измерение, колко по-леко щеше да ми бъде! Щях да съм един от многото, щях да имам място, щях да имам работа, щях да бъда в редиците! А така ще угасвам пред очите на другите и никой нищо няма да забележи! Слава богу, че поне Ирка я няма. Слава богу, че нея поне това не я засяга… Глупости! Глупости! Тъпотии! С все сила затресох глава и задърпах косите си. И целият този кошмар само защото се занимавам с дифузната материя!

— Вероятно да — каза Вечеровски.

Погледнах го с ужас, но после долових, че моят вопъл още кънти в ушите ми.

— Слушай, Фил, в цялата тази работа няма никакъв смисъл! — рекох отчаяно.

— От човешка гледна точка никакъв — съгласи се Вечеровски. — Но нали хората нямат нищо против твоите занимания.

— А кой има?

— Старата песен на нов глас! — въздъхна Вечеровски с такъв нетипичен за него глас, че се разхилих. Нервно. Истерично. И дочух в отговор самодоволното марсианско ръмжене.

— Я всички да вървят по дяволите! — рекох. — Да пийнем чай.

Страхувах се, че точно сега Вечеровски ще каже — време е, утре имам изпити, или — ще довършвам последната глава, затова бързо добавих:

— Хайде, а? Скрил съм тук една кутия с бонбони. Защо, викам си, да хрантутя Вайнгартен…

— С удоволствие — отвърна Вечеровски и с готовност се надигна.

— Знаеш ли, като мислиш, мислиш… — говорех, докато отивахме към кухнята, докато напълних и сложих на котлона чайника. — Мислиш, мислиш и пред очите ти плувва мрак. Не бива така, не бива. Ето тия неща погубиха Снеговой, сега вече го разбирам. Седи си сам-самичък в апаптамента, всички лампи светят — и каква полза? Не можеш да победиш този мрак с лампи. Мислиш си така, разсъждаваш, после нещо щраква в главата ти — и край… Човек не бива да губи чувството си за хумор. Ами че то е смешно: такава мощ, такава енергия — и всичко това, за да попречат на човека да разбере какво става, когато звездата попадне в облак от прах… Честна дума, ти само помисли, Фил! Смешно е, нали?

Вечеровски ме гледаше някак странно.

— Знаеш ли, Дима — рече той, — хумористичният аспект на положението изобщо не ми беше хрумвал.

— Не, честна дума… Представи си само… Събират се онези там и започват да пресмятат: за изследване на прешленестите червеи профукваме сто мегавата, за прокарването на еди-кой си проект — седемдесет и пет мегавата, а за сплашването на Малянов стигат и десет. А някой възразява: десет са малко! Трябва да го шашардисаме с телефонни обаждания — това първо. Да му пробутаме коняк с мадама — второ… — Седнах и стиснах ръце между коленете си. — Не, каквото щеш разправяй, ама е смешно.

— Да — съгласи се Вечеровски. — Смешно! Ама не твърде. Бедничко ти е въображението, Дима. Чудя, се как ти е хрумнало за мехурите.

— Какви мехури! — възразих. — Не е имало никакви мехури. И няма да има. Я не ме будалкайте, гражданино началник, нищо не съм видял, нищо не съм чул, гаджето Нинка ще потвърди, не съм бил там… И изобщо аз си имам планова тема — инфрачервен спектрометър, а всичко останало е интелигентски напъни, галилеев комплекс…