Нареди измитите съдове по полицата и надникна в паничката на Калям. Горещо е, вдига пара. Горкият Калямчик. Ще трябва да потърпиш. Ще се наложи, Калямчик, още мъничко да се поизмъчиш, докато изстине.
Той избърсваше ръцете си, когато изведнъж го озари идея, както вчера. Хем също, както вчера, в началото не повярва.
— Чакай, чакай — трескаво замърмори той, а ходилата му вече шляпаха по коридора; по антрето, по залепващия за петите линолеум, към жълтата гъста жега, към бюрото, при писалката… Дявол да я вземе, къде е? Мастилото е свършило. Моливът се въргаляше тук някъде… И в същото време на втори, по-точно на преден, основен план: функцията на Хартвиг… и цялата дясна част като че ли никога не я е имало… Кухините се получават симетрични по оста… А интегралчето изобщо не е нула! Тоест миличкото ми интегралче до такава степен не е нула, че величината му е съвсем положителна… Но каква картина, каква картина се получава! Как не го загрях отведнъж! Нищо, Малянов, нищо, братле, не само ти не си го загрял. И академикът не го е загрял… В жълтото, леко изкривено пространство мудно се въртят гигантските мехури на осесиметричните кухини, материята ги обтича, иска да проникне в тях, но не може, на границата материята се свива до кошмарни плътности и мехурите започват да светят. Бог знае какво започва там… Нищо, и това ще изясним… С влакнестата структура ще се оправим — това първо. С дъгите на Рогозински — второ. А след това — планетарните мъглявини. Вие, гълъбчета, какво си мислехте? Че това са разширяващи се изтласкани обвивки? На ви едни обвивки! Тъкмо обратното!
Проклетият телефон отново иззвъня. Малянов започна да вие от ярост, без да спира да пише. Ей-сегичка ще го пратя по дяволите! Има там един шнур… Той се метна връз кушетката и вдигна слушалката.
— Да!
— Митка?
— Да… Кой е?
— Не ме ли позна, кучи сине? — Беше Вайнгартен.
— А, Валка… Какво става?
Вайнгартен помълча малко.
— Защо не вдигаш телефона? — попита.
— Работя — рече Малянов злобно. Беше много неучтив — искаше да се върне на бюрото и да доразгледа картината с мехурите.
— Работиш… — Вайнгартен изсумтя. — Ковеш си значи безсмъртието…
— Какво, искаш да дойдеш ли?
— Да дойда? Не, не че искам да дойда…
Малянов съвсем побесня.
— Какво искаш тогава?
— Слушай, бащице… С какво се занимаваш сега?
— Работя — казах ти.
— Ама не… Питам над какво работиш.
Малянов се обърка. Познаваше Валка Вайнгартен двайсет и пет години и нито веднъж той не се бе интересувал от работата на Малянов; по рождение Вайнгартен се интересува единствено лично от самия Вайнгартен и от още два предмета: една двайсеткопейкова монета от 1934 година и така наречената «консулска половинрублова», която всъщност изобщо не е половин рубла, а някаква особена пощенска марка… Няма си работа, гадината. Дрънкало… Или му трябва терен, че така го усуква? Тогава той си спомни за Аверченко.
— Над какво работя ли? — попита със злорадство. — Моля, мога да ти разкажа с подробности. На теб като биолог ще ти е страшно интересно. Вчера сутринта най-после излязох от мъртвата точка. Оказа се, че при най-общи допускания относно потенциалната функция моите уравнения за движението имат още един интеграл освен интеграла на енергията и интеграла на моментите. Получава се нещо като обобщение на ограничената задача за трите тела. Ако уравнението на движението се запише във векторна форма и се използват преобразуванията на Хартвиг, интегрирането по обема става докрай и целият проблем се свежда до интегрално-диференциални уравнения от типа на Колмогоров-Фелеровите…
За негова огромна изненада Вайнгартен не го спираше. За секунда Малянов дори си помисли, че са ги прекъснали.
— Чуваш ли ме? — попита той.
— Да, да, слушам те най-внимателно.
— Може би дори ме разбираш?
— Оттук-оттам — бодро рече Вайнгартен и на Малянов му се стори, че гласът му е някак странен. Дори се уплаши.
— Валка, да не се е случило нещо?
— Къде? — попита Вайнгартен след пауза.
— Къде — при теб естествено! Някак особен си. Да не би да е неудобно да говориш?
— Ами, не, бащице. Глупости. Добре де. Измъчи ме горещината. Знаеш ли вица за двата петела?
— Не. Казвай.
Вайнгартен разказа вица — доста тъпичък, но смешен, някак съвсем не вайнгартеновски виц. Малянов, разбира се, го слушаше, дори се закикоти, като му дойде времето, но смътното усещане, че нещо с Вайнгартен не е наред, само се усили. Сигурно пак се е сдърпал със Светка. Пак са му одрали епитела. Вайнгартен попита: