Едва го чух.
В антрето се открехна врата, зашумоляха дрехи, чуха се бързи стъпки, Калям нададе безумен крясък и — докато аз седях все така вкаменен — задъханият глас на Ирка произнесе «Калямушка». И веднага след това:
— Димка!
Не помня как съм излетял в антрето. Сграбчих Ирка, притиснах я (Ирка! Ирка!), долових уханието на познатия парфюм, бузите й бяха мокри и тя също повтаряше странно: «Жив си, господи!… Какво ли не си помислих, Димка! Димка!» После се опомнихме. Или поне аз се опомних. Тоест окончателно осъзнах, че е дошла, че е тя, какво ми бръщолеви. И моят аморфен каменен ужас се смени с напълно конкретен житейски страх. Отдръпнах се, вгледах се в разплаканото й лице (дори не беше гримирана) и попитах:
— Какво се е случило, Ирка? Защо си тук? Ами Бобка?
Не ме чу. Беше стиснала ръката ми, трескаво шареше с мокри очи по лицето ми и повтаряше:
— Едва не полудях… Мислех, че вече няма да успея… Какво става…
Без да си пускаме ръцете, ние влязохме в кухнята, сложих я на моята табуретка, а Вечеровски мълчаливо й наля силен чай направо от чайника. Тя отпи жадно и разля половината върху шлифера си. Бяла като платно. Толкова отслабнала, че сякаш беше друга. Очите й зачервени, косата — разрешена. Разтресе ме и трябваше да се облегна на мивката.
— С Бобка ли нещо? — изстенах, едва въртейки език.
— С Бобка ли? — повтори тя безсмислено. — Какво общо има тук Бобка? Заради теб едва не полудях, заради теб… Какво се е случило? — неочаквано кресна тя. — Болен ли си? — Отново ме огледа от глава до пети. — Здрав си като бик!
Почувствувах, че долната ми челюст увисва и затворих уста. Нищо не разбирах. Вечеровски съвсем спокойно попита:
— Научила си нещо лошо за Дима?
Ирка престана да ме оглежда и се извърна към него. После изведнъж скочи, изтича в антрето, мигом се върна и започна да рови в чантата си:
— Вижте… вижте какво получих… — Гребенче, гилза с червило, някакви листчета и кутийка, пари. — Господи, къде е! Аха! — тя хвърли чантата на масата, бръкна с разтреперана ръка в джоба на шлифера си, порови и измъкна някаква измачкана телеграма. — Ето!
Грабнах телеграмата. Зачетох — не разбрах нищо… ДА УСПЕЕТЕ СНЕГОВОЙ… Още веднъж пробягах с поглед по редовете, после от отчаяние — на глас:
— ДИМА Е ЗЛЕ ПОБЪРЗАЙТЕ ДА УСПЕЕТЕ СНЕГОВОЙ… Как Снеговой? — казах. — Защо пък Снеговой?
Вечеровски взе телеграмата.
— Изпратена е днес сутринта. Всички заверки, доколкото разбирам, са в ред…
— Кога е изпратена? — попитах гръмогласно като глух.
— Днес сутринта. В десет и двайсет и две минути.
— Господи! Защо се е пошегувал тъй с мен — каза…“
ДЕВЕТА ГЛАВА
18. „… не можах да заспя. Всъщност вече беше утро. Вън беше съвсем светло, в стаята, въпреки спуснатите завеси, също беше светло. Известно време лежах неподвижно, галех Калям, изтегнал се между нас и слушах тихото равномерно дишане на Ирка. Тя винаги спеше дълбоко, с апетит. Нямаше на света неприятности, които можеха да й причинят безсъние. Или поне досега не бе имало…
Онова отвратително, тягостно вцепенение, настанило се в мен, след като прочетох и разбрах телеграмата, не ме напускаше. Всичките ми мускули бяха спазматично свити и вътре — в гърдите и в корема — тежеше огромна и безформена студена топка. От време на време тази топка се размърдваше и тогава ме побиваха тръпки.
Ни в клин, ни в ръкав си представих мъртвия Снеговой — крачи в огромната си раирана пижама по «Московска», тромав, студен, със съсирена дупка в едрия череп; как влиза в пощенския клон и се нарежда на опашка пред гишето за телеграми; в дясната си ръка държи пистолет, в лявата — телеграмата и наоколо никой нищо не забелязва, служителката взема телеграмата от мъртвите му пръсти, написва квитанцията и без да поиска пари, подканя: «Следващият»…
Тръснах глава, за да прогоня видението, тихичко се смъкнах от леглото и както си бях по гащи, се дотътрих до кухнята. Съвсем светло беше, врабешко цвърчене властвуваше над двора, чуваше се метлата на портиера. Взех чантичката на Ирка, затършувах, намерих измачканата кутия с две разкъсани цигари, седнах на масата и запалих. Отдавна не бях пушил. Две години вече, може и три… Доказвах силата на волята си. Да, Малянов, да, братче. Сега ще ти трябва цялата сила на волята. Мамка му, не съм никакъв артист и не мога да лъжа. А Ирка не бива да научи. Не й е притрябвало да знае. Трябва сам да го преживея, сам ще трябва да се справя. Никой не може да ми помогне, нито Ирка, нито никой.
А за какво ми е всъщност помощ? — сетих се изведнъж. — Нима става дума за помощ? Просто никога не говоря с Ирка за моите неприятности, щом не е неизбежно. Не обичам да я огорчавам. Обичам да я радвам и ми е мъчно да я огорчавам. Ако не беше тази бъркотия, с какъв кеф щях да й разкажа за М-кухините, веднага щеше да ме разбере, тя има свеж мозък, нищо че не е теоретик и все се оплаква от тъпотата си… А сега какво да й кажа? Лошо… лошо…