Дървото си е на мястото. Тълпата се е разпръснала. Всъщност около дървото стърчат само Кефир, трима метачи, водопроводчикът и двама милиционери. Тук е и жълтата патрулна кола на милицията. Всички (освен колата, разбира се) гледат дървото и явно обменят мнения какво да правят и какво означава това. Единият от милиционерите, смъкнал фуражка, изтрива бръснатото си теме с кърпичка. Вече е горещо и към обичайния мирис на асфалт, прах и бензин се е прибавил и нов аромат — странен, горски. Бръснатият милиционер си нахлупи фуражката, мушна кърпичката в джоба, клекна и започна да рови с пръсти разкопаната пръст. Бързо се дръпнах от балкона.
Ирка беше в банята. Набързо прибрах и измих съдовете. Много ми се спеше, но знаех, че не мога да заспя. Сигурно докато тази история не свърши, вече никога няма да заспя. Позвъних на Вечеровски. Като чух сигнала, разбрах, че не може да си е вкъщи, защото изпитва аспиранти, но докато премислих това, той вдигна слушалката.
— Вкъщи ли си? — попитах тъпо.
— Ами горе-долу… — отвърна той.
— Добре де. Видя ли дървото?
— Да.
— И какво мислиш?
— Предполагам, да — отвърна Вечеровски.
Нададох ухо към банята, после тихичко промълвих:
— Според мен този път аз бях причината.
— Нима?
— Ъхъ. Реших да подредя черновите.
— И подреди ли ги?
— Не напълно. Сега ще се опитам да свърша.
Вечеровски помълча.
— А защо?
Аз се засмях.
— Не знам… Изведнъж ми се дощя да ги препиша на чисто. Не знам. Сигурно е от тъга. Жалко. Ти какво, днес няма ли да излизаш?
— Едва ли. Как е Ира?
— Чурулика — казах. Неволно устата ми се разтегна в усмивка. — Нали я знаеш Ирка, пет пари не дава.
— Разказа ли й?
— Ами не, разбира се.
— А защо всъщност да се разбира?
— Виж, Фил, аз също си мисля дали да й разкажа. И не знам. Не мога да реша…
— Ако не знаеш какво да правиш — рече Вечеровски, — не прави нищо.
Исках да му отвърна, че това и без него го знам, но в този миг Ирка спря душа и аз побързах да свърша:
— Добре де, аз ще работя. Ако има нещо, обади се, ще бъда вкъщи.
Ирка се облече, гримира се, млясна ме под носа и изхвърча. Изтегнах се на кушетката по корем, подпрях глава с ръце и се размислих. Калям тутакси довтаса, качи се и се изтегна на гърба ми. Беше мек, топъл и влажен. И мигом заспах. Беше припадък. Сякаш загубих съзнание, а след това то изведнъж отново се появи на бял свят. Калям го нямаше на гърба ми, на вратата се звънеше. С нашия уговорен сигнал: та та-та та-та. Скочих. Бях бодър и се чувствувах необикновено войнствен. Напълно готов за смърт и посмъртна слава. Разбирах, че се започва нов цикъл, но не сещах страх, само една отчаяна злобна решителност.
Впрочем пред вратата стоеше просто Вайнгартен. Съвсем невъзможен — още по-потен, по-разпенен, по-облещен и разпасан от вчера.
— Що за дърво е това? — още от прага попита той. Все пак се търпи — произнесе думите шепнешком.
— Може и по-високо — казах. — Влизай.
Като пристъпваше предпазливо и се оглеждаше, той влезе, остави под закачалката двете тежки мрежи с огромни редакторски папки и изтри с мокра длан мокрия си врат. Издърпах за опашката Калям в антрето и затръшнах вратата.
— Е? — попита той.
— Както виждаш. Да влезем в стаята.
— Дървото твоя работа ли е?
— Да.
Седнахме — аз до бюрото, той във фотьойла. Изпод разкопчаната долу найлонова риза се изливаше огромен космат тумбак, едва прикрит с мрежест плажен потник. Сумтеше, дишаше тежко, бършеше се, после се изви във фотьойла и затършува в задния джоб за цигари. И в същото време ругаеше шепнешком с най-долни думи, но без адрес.
— Борбата, значи, продължава — каза накрая, изхвърляйки дебели струи дим от косматите си ноздри. — По-добре, значи, да умреш прав, отколкото да живееш, там-тарарам, на колене… Идиот! — кресна той. — Слезе ли долу? Говедо двукрако! Видя ли как са го метнали! Взрив е имало там! А ако ти беше под задника? Трам-тарарам и трам, и тарарам.
— Какво се дереш! — рекох. — Искаш ли валериан?
— Няма ли водка?
— Няма.
— Вино поне…
— Нищо няма. Какво си помъкнал?
— Нобеловката! — викна. — Нобеловката съм помъкнал! Само че не на теб, идиот… На теб и твоите дертове ти стигат! — Захвана яростно да разкопчава ризата си, скъса едно копче и изпсува. — Идиотите вече са рядкост — рече. — В наше време, старче, повечето хора съвсем правилно смятат, че е по-добре да си богат и здрав, отколкото беден и болен. Колко му трябва на човек — вагон хляб, вагон хайвер, пък ако ще хайверът да е черен с бял хляб… Това не ти е деветнайсети век, бащице — продължи той интимно. — Деветнайсети век отдавна умря, погребахме го и всичко, което остана от него, е само миазми, бащице, нищо повече. Цяла нощ не съм мигнал. Захар хърка, ужасното му дете също, а аз не спя, прощавам се с предразсъдъците от деветнайсети век в съзнанието си. Двайсети век, старче, е изчисление и никакви емоции! Емоциите, както знаем, са само непълнота в информацията, и край. Гордост, чест, потекло — дворянско сладкодумие! Атос, Портос и Арамис. Аз не мога така. Аз не мога трам-тарарам! Проблемът с ценностите? Моля. Най-ценното на тоя свят са моята личност, моето семейство и моите приятели. Останалото да върви по дяволите. Останалото е извън границите на моята отговорност. Да се бия? Ама разбира се! За себе си. За семейството и приятелите. Докрай и без пощада! Но за човечеството? За достойнството на землянина? За галактическия престиж? За думички не се бия! Аз имам по-важна работа. А ти — както щеш. Но не те съветвам да ставаш идиот.