Скочи и огромен като дирижабъл излетя към кухнята. От крана с вой шурна вода.
— Целият наш делови живот — закрещя той от кухнята — е последователна верига от сделки! Трябва да си пълен идиот, че да сключваш неизгодни сделки! Това са го знаели даже през деветнайсетия век. — Той млъкна и се чу как жадно гълта. После спря крана и отново се появи в стаята, бършейки устни. — Вечеровски ей толкоз няма да ти помогне. Той не е човек, а робот. При това не робот от двайсет и първи век, а от деветнайсети. Ако през деветнайсетия можеха да правят роботи, щяха да майсторят точно такива вечеровчета… Моля, смятайте ме за недостоен човек. Не възразявам. Но няма да се дам да ме пречукат! За никого. За нищо на света. Жив пес е по-добре от мъртъв лъв, а още повече жив Вайнгартен е много по-добре от мъртъв Вайнгартен. Такава е позицията на Вайнгартен, а също, предполагам, на неговото семейство и на неговите приятели…
Не го прекъсвах. Аз тази мутра я познавам от четвърт век, при това четвърт от не кой да е век, а от двайсетия. Крещи така, защото е подредил всичко в главата си. Сега е глупаво да го прекъсваш — няма да те чуе. Докато не е подредил нещата по местата им, може да се спори с него като с равен, като с най-нормален човек, даже като едното нищо може и да го убедиш. Но Вайнгартен, щом е сложил нещата по местата им, става магнетофон. Крещи и е безсрамно циничен — това сигурно му е останало от нерадостното детство.
Затова го слушах мълчаливо, чаках кога ще свърши лентата, странно беше само това, че доста често споменаваше за живите и мъртвите вайнгартени. Не, не е изплашен, в края на краищата Вайнгартен не е Малянов! Всякакъв Вайнгартен съм виждал: влюбен Вайнгартен, Вайнгартен на лов, Вайнгартен долен простак, Вайнгартен — полумъртъв от бой. Само един Вайнгартен не съм виждал никога: изплашен Вайнгартен. И когато за няколко секунди се изключи, за да бръкне в кутията с цигари, за всеки случай попитах:
— Какво — изплашиха ли те?
Той веднага остави цигарената кутия и ми показа през масата огромния си влажен среден пръст. Като че ли беше очаквал моя въпрос. И отговорът му бе записан на лента — не само в жеста.
— На! Изплашили ме! — и размаха пръста под носа ми. — Това не ти е деветнайсети век. През деветнайсетия век плашеха. През двайсетия не се занимават с такива глупости. През двайсетия век купуват хубава стока. Мен не ме изплашиха, мен ме купиха, разбра ли, старче! Бива си го тоя избор. Или ще те смачкат на пита, или ще ти дадат новичък институт, за който двама членкора вече се хапят за гърлата до смърт. Ами че аз в този институт десет Нобеловки ще изкарам, разбра ли! Е, наистина и аз не давам малко. Така да се каже, правото на първородство. Правото на Вайнгартен да е свободен в научното любопитство. Голяма цена, старче, спор няма. Но старомодно! От деветнайсетия век! Че ти с тая свобода цял живот можеш да киснеш в лабораториите и да бършеш епруветки. Пък институтът не ти е паница леща. Ще заложа десет идеи, двайсет, ако една-две не им харесат, какво пък — пак ще направим покупко-продажба. Вятърът чупи тръстиките, старче! Дай да не плюем срещу вятъра. Когато по петите ти се мъкне танк, а нямаш никакво оръжие освен кратуната връз раменете си, трябва овреме да отскочиш встрани.
Той още някое време крещя, пуши, кашля пресипнало, хукваше към празното барче, надничаше в него, връщаше се разочарован и пак захващаше да крещи, после утихна, навъси се, изтегна се във фотьойла, изпъна глава назад и започна да се зъби на тавана.
— Добре де — казах. — Накъде все пак си помъкнал Нобеловката? На теб ти трябва котелното, а ти си се дотътрил чак на петия етаж…
— При Вечеровски — отвърна той.