Изненадах се:
— За какво му е на Вечеровски твоята Нобеловка?
— Не знам. Питай го.
— Чакай — рекох. — Той ли ти се обади?
— Не, аз.
— И?
— Какво «и»! — Той се изправи и започна да закопчава ризата си. — Позвъних му сутринта и казах, че избирам синигера в ръката.
— И?
— Какво «и»! Тогава той каза, донеси, каза, всички материали при мен.
Млъкнахме.
— Не разбирам защо му трябват твоите материали.
— Защото е Дон Кихот! — изграка Вайнгартен. — Защото не го е кълвал печен петел по темето! Защото не го е газил валяк!
Разбрах.
— Слушай, Валка. Недей. Прати го по дяволите, явно е откачил! Че те него в земята ще го набият чак до темето! Защо трябва…
— А какво тогава? — жадно попита Вайнгартен.
— Майната й, изгори я тази твоя ревертаза! Дай направо да я изгорим в банята, а?
— Жал ми е — измърмори Вайнгартен, като гледаше встрани. — Нямам сили, жал ми е… Хубава работа, първокласна. Екстра. Лукс.
Млъкнах. Тогава той отново скочи от креслото, закръстосва стаята до коридора и обратно и пак завъртя магнетофонната лента. Побеснях, загдето се разтакава отпреде ми, поти се, оправдава се и му казах, че да отстъпиш е едно, но той не отстъпва — той се предава, той капитулира. Леле, как се развилия! Здравата го засегнах. Ама хич не ми беше жал. Аз не него влудявах, а себе си… Изобщо напсувахме се и той си тръгна. Взе си мрежите и отиде при Вечеровски. На вратата рече, че ще се върне, но аз му заявих, че Ирка вече е тук и той съвсем увяхна. Никак не търпи да не го обичат.
Седнах, извадих листите и започнах да работя. Тоест не да работя, а да оформям. Отначало очаквах под масата да избухне бомба или на прозореца да цъфне някоя синя муцуна с въже на врата. Но нищо такова не стана, увлякох се и тогава на вратата пак се позвъни…“
ДЕСЕТА ГЛАВА
20. „… да ми натрапят генерално почистване на свинарника. Едва се измъкнах. Разбрахме се, че аз ще седна да си свърша работата, а Ирка, щом си няма друга работа, щом й е толкова мерак и не може да се изтегне във ваната с последния брой на «Иностранния литература» — нека раздига бельото и да се заеме с Бобковата стая. Аз вземам голямата стая, но не днес, а утре. Морген, морген, нур нихт хойте2. Обаче до блясък, до последната прашинка!
Разположих се на бюрото и известно време всичко беше мирно и тихо. Работих и работих с удоволствие, с някакво необичайно удовлетворение. Никога по-рано не съм изпитвал подобно нещо. Усещах странно мрачно удовлетворение. Гордеех се със себе си, уважавах себе си. Струваше ми се, че така се чувствува всеки войник, останал с картечница да прикрива оттеглянето на другарите си: той е сам, знае, че за вечни времена ще остане тук, че вече никога нищо няма да види освен отвратителното поле, притичващите фигури в чужди мундири и ниското унило небе, знае също, че точно това е правилно, че иначе не може и се гордее. Докато работех, някакъв пазач вътре в мозъка ми предпазливо и зорко се оглеждаше, помнеше, че нищо не е свършило, че всичко продължава и че съвсем подръка в чекмеджето на бюрото си имам страхотен чук с шипове. И в някакъв момент този пазач ме посъветва да вдигна глава, защото в стаята е станало нещо.
Всъщност нищо особено не беше станало. До бюрото стоеше Ирка и ме гледаше мълчаливо. И в същото време несъмнено нещо се беше случило, нещо съвсем неочаквано и особено, защото очите й бяха квадратни, а устните подпухнали. Не бях казал нито дума, когато Ирка хвърли пред мен направо върху листите някакъв метален предмет, аз машинално го взех и видях, че е гилза с червило.
— Какво е това? — попитах съвсем объркано.
— Червило — с чужд глас произнесе Ирка, обърна гръб и тръгна към кухнята.
Настръхнал от ужасни предчувствия, аз въртях златистата гилза и нищо не разбирах. Какво става, откъде-накъде червило? Изведнъж си спомних пощръклелите жени, изсипали се върху главата на Захар. Изплаших се за Ирка. Захвърлих гилзата, скочих и тръгнах към кухнята.
Ирка седеше на табуретката, подпряла лакти на масата и стиснала глава с длани. В дясната й ръка димеше цигара.
— Не ме докосвай — промълви тя спокойно и страшно.
— Ирка! — казах нажалено. — Ирочка! Не си добре.
— Животно — рече тя и поднесе към устните си треперещата цигара. Тогава видях, че плаче.
… «Бърза помощ» ли? Няма да помогне, защо ни е бърза помощ… Валериан? Бром? Господи, лицето й… Взех чаша и налях вода от чешмата.
— Сега всичко ми е ясно — промълви Ирка трескаво и бутна чашата с лакът. — И телеграмата ми е ясна, и всичко… Докъде стигнахме… И коя е тя?
Допих чашата и се опитах да я поставя на масата, но ръката не ме слушаше. «Лекар! — се стрелна в главата ми. — Ирка, малката ми, лекар!»