— Виж, Митка… Говори ли ти нещо фамилията Снеговой?
— Снеговой ли? Арнолд Палич? Имам такъв съсед, точно насреща. И какво?
Вайнгартен известно време мълча, дори спря да сумти. Чуваше се само тихо дзънкане — сигурно подхвърляше в шепа монети от колекцията си. После рече:
— А с какво се занимава този твой Снеговой?
— Според мен е физик. Работи в някаква дупка. Ужасно секретна. А ти откъде го познаваш?
— Не го познавам — с неразбираема досада каза Вайнгартен и в същия миг на вратата се позвъни.
— Не, явно са пощръклели! — викна Маляиов. — Почакай, Валка. Дандания на вратата…
Вайнгартен каза нещо, може би дори извика, но Малянов вече беше оставил слушалката на канапето и изскочи в коридора. Калям, разбира се, се усука в краката му и той едва не падна.
Отвори вратата и веднага отстъпи — на прага стоеше млада жена в бял минисукман, с добър загар и опалени от слънцето къси коси. Красива. Непозната. (Малянов мигом се досети, че е по гащета и коремът му е потен.) До краката й стърчеше куфар, в лявата си ръка държеше шлифер.
— Дмитрий Андреевич? — попита тя стеснително.
— Да — измърмори Малянов. Роднина ли е? Може би втората братовчедка Зина от Омск?
— Извинете ме, Дмитрий Алексеевич… Сигурно съвсем не навреме… Ето. — Тя му подаде плик. В душата му мрачно бушувала страхотни чувства по адрес на всички роднини по света и особено по адрес на тази втора братовчедка Зина… или може би Зоя?
Впрочем, разбира се, че не е братовчедката Зина. Ирка с едри букви, явно набързо, беше надраскала разкривено: «Димкин, това е Лидка Пономарьова, моята любима приятелка от ученическите години. Разк. съм ти за нея. Приеми я добре, не е за дълго. И не се закачай! Ние сме доб. Тя ще ти разк. Целувам те, И.»
Малянов нададе протяжен, неуловим за света вопъл, затвори и отвори очи. Но устните му автоматично се разтеглиха в учтива усмивка.
— Много ми е приятно — каза той приятелски фамилиарно, — Заповядайте, Лида, моля… Извинете ме за фасона. Жега!
Явно, не всичко беше наред с неговата учтивост, защото върху лицето на красивата Лида се появи смут и тя, кой знае защо, се зае да оглежда празната, потопена в слънце стълбищна площадка, сякаш се усъмни къде е попаднала.
— Моля куфара… — бързо рече Малянов. — Влезте, влезте, не се стеснявайте… Закачете шлифера тук… Имаме голяма стая, аз работя там, а тук е Бобковата… Тя ще е ваша… Сигурно искате душ?
Точно тогава от канапето се дочу гъгниво квакане.
— Пардон — подскочи той. — Разположете се, аз ей-сегичка…
Вдигна слушалката и чу как Вайнгартен монотонно, с някакъв чужд глас повтаря:
— Митка… Митка… Отговори, Митка…
— Ало — изкрещя Малянов. — Валка, чуй…
— Митка! — изрева Вайнгартен. — Ти ли си?
Малянов се уплаши.
— Какво се дереш! Дойде гост, извинявай, после ще ти се обадя.
— Кой дойде? — със страшен глас попита Вайнгартен. Малянов усети студена тръпка по цялото си тяло. Валка е откачил. Боже мой, какъв ден!
— Валка — каза той спокойно. — Какво ти става днес? Една жена дойде… Приятелка на Ирка…
— Ах, гад! — изруга Вайнгартен и трясна слушалката…“
ВТОРА ГЛАВА
3. „… а тя смени своя минисукман с мини поличка и мини блузка. Той повече не се сети за «кухините на Малянов».
Впрочем всичко беше съвсем прилично, като в добрите къщи. Седяха, бръщолевеха, пиеха чай. Той вече беше Димка, а тя Лидочка. След третата чаша Димка разказа вица за двата петела — просто дойде на приказката — и Лидочка се кикотеше и размахваше пред Димка голи ръце. Той си спомни (петлите му напомниха), че трябваше да се обади на Вайнгартен, но не тръгна да му върти, а вместо това рече на Лидочка:
— Още една чашка?
Лидочка не отговори и той се извърна. Тя го гледаше с широко отворени очи и по блестящото й от загара лице се бе изписало някакво съвсем неуместно изражение — може би тревога, може би страх, дори беше зяпнала.
— Да налея ли? — колебливо попита Малянов, размахал чайника.
Лидочка трепна, запримигва ситно и обтри челото си с пръсти.
— Какво?
— Питах да ви налея ли още малко чай?
— Не, благодаря. — И се засмя съвсем не на място. — Ще се надуя. Трябва да пазя линия.
— О, да! — отвърна Малянов с престорена галантност. — Такава фигура съвсем определено трябва да се пази. Може би си струва даже да я застраховате…
Тя леко се усмихна и погледна през рамо към двора. Шията й беше дълга, гладка, е, може би малко тъпичка. У Малянов нахлу още едно усещане: че тази шия е създадена за целувки. Както и раменете й. Цирцея, помисли си той. И веднага добави: Впрочем аз си обичам Ирка и никога няма да й изневеря…