Преливах от отчаяние, и то до степен, която не оставяше никакво съмнение, че съм готова на всичко, само и само да се сдобия с кола. Ето защо нямаше нищо чудно във факта, че отмъкнах ключовете от аудито на Сева. На пръв поглед не се забелязваха никакви признаци, че той се кани да напуска апартамента, а ако все пак установеше, че някой е пипал ключовете му, щях да го пратя по дяволите. Миналата седмица Сева на два пъти излиза с моята кола, понеже бе пропуснал срока да закара своята на преглед, тъй че бе съвсем справедливо веднъж и аз да се възползвам от неговата.
Извадих ключовете от чекмеджето, взех от закачалката ключа от гаража и се измъкнах на пръсти през външната врата, като положих всички усилия да не привлека вниманието на Рита. Притворих вратата, сетне я дръпнах по-силно, за да чуя как щраква езичето на бравата, и хукнах презглава надолу.
Гаражът ни бе в съседния двор, беше голям и побираше две коли, но място за трета нямаше. Сева веднага го окупира, тъй че Рита беше принудена да оставя колата си на паркинга или на двора, направо под прозорците, както бе постъпила и днес. Тя не биваше да прави такива отстъпки на любовника си, тъй като той и без това бе станал ужасно нагъл. Разхождаше се из къщи с пантофите на татко и с халата на Рита… но пък това не ми влизаше в работата…
Стигнах до гаража за рекордно кратко време, тъй като се боях, че отсъствието ми няма да остане незабелязано и че те като нищо можеха да организират хайка подире ми, което означаваше, че щях да се лиша от колата. Пет минути ми бяха достатъчни, за да отворя вратата, да изкарам аудито от гаража и отново да затворя вратата му, след което напуснах двора с въздишка на облекчение, понеже не ме засякоха.
Както вече казах, Кузин живееше на другия край на града и по пътя имах възможност да поразмърдам мозъка си, за да реша как трябва да се държа, в случай че се видя с него. Ако той откажеше да си признае сам за престъплението, щях да го заплаша, че ще се обадя в милицията. Това би трябвало да го стресне. В този момент си спомних за мобилния си телефон, който продължаваше да си стои вкъщи, и изругах. Моята разсеяност просто нямаше край! Ами ако заплахата ми не му подействаше или — дори по-лошо! — ако той се изплашеше до смърт и ме цапардосаше с нещо тежко по главата? Дали бившият ми съученик бе способен на такова нещо? Мислех си, че не е способен, ала нали доскоро не можех и да допусна, че е в състояние да организира грабеж и на всичкото отгоре да се забърка в убийство! Вярно, той не стреля по мъжа, но… Ами ако в момента Кузин си седеше вкъщи, но не беше сам, а в компанията на онзи нервен тип, т.е. на убиеца? Странно, че това не ми беше минало през ума по-рано.
Веднага ми се отщя да се срещам с Кузин и дори намалих скоростта, като си внуших, че се налага да обмисля нещата по-добре. Вече бях стигнала до блока, където се предполагаше, че живее престъпникът, но тъй и не успях да измисля нищо. Ала трябваше да предприема някакви действия. Погледнах към прозорците на третия етаж с надеждата, че това може да ми помогне, но те всички изглеждаха напълно еднакви, а аз не бях сигурна кои точно са прозорците на Кузин. Излязох от колата със свито сърце и влязох във входа.
Вратата беше страшно охлузена и лишена от номер. След пет минути стана ясно, че никой не се кани да ми отвори. Наистина ли щеше да се окаже, че всичките ми мъки са били напразни? Не можех да допусна такова нещо и с решителен жест натиснах звънеца на съседния апартамент. Вратата му отвори млад мъж с буен перчем, обут в къси панталони и с тъмни очила. Тъкмо си зададох въпроса защо са му на човек слънчеви очила в такова време, че и в собствения му дом, когато забелязах под окото му огромна синина, която очилата тъй и не успяваха да прикрият.
— Здрасти! — рече развеселено младежът.
При други обстоятелства бих се извърнала с презрение, но в момента бях принудена да се сприятеля с този човек и затова разтеглих устни, отвръщайки на усмивката му с усмивка.
— Здравейте! — подканващо избърборих аз. — Случайно да знаете къде е вашият съсед?
— За Кузя ли питате?
— Да, за Вячеслав — кимнах аз.
— А вие каква сте му?
— Никаква. Просто позната.
— Позната ли? Кузя да има такива познати… тук идваха една-две… същински фльорци, между нас да си остане…
— Съученици сме — реших да обясня, — и в момента той много ми трябва.
— Защо ви е?
— Вижте какво — не е ваша работа — заявих аз, губейки търпение.