— Разбира се, че не е моя работа, просто ми е любопитно. А защо не влезете? Аз тук убивам времето си сам…
— Значи не знаете къде е Слава? — зададох му в отговор въпрос, като се направих, че не съм чула последното му подмятане.
— Че откъде мога да зная? Родителите му заминаха на вилата, а той сигурно събира бутилки някъде…
— Какви бутилки? — възкликнах и несъзнателно притиснах ръка към сърцето си.
— Обикновени. Кузя има лош характер и го изхвърлят отвсякъде. Дори и аз на два пъти му намирах работа. Но пак нищо не излезе. Задържа се най-много за две седмици — и това е максимумът. Родителите му не му дават никакви пари и затова е в бедствено положение.
— Ясно — кимнах натъжено аз, а съжалението към моя съученик изпълни цялото ми същество. Всичко това означаваше, че към престъплението го бяха тласнали крайният недоимък и безнадеждността. Горкичкият Кузя… — Вижте какво — помолих, като едва успявах да потисна вълнението си, — ако се появи, кажете му, че го е търсила Маня, т.е.… абе той ще ви разбере. Нека да ми се обади по телефона. Кузя знае номера ми, макар че може и да го е забравил. — Понечих да му кажа телефонния си номер, но след като забелязах каква усмивка пусна младежът, реших, че няма смисъл да го правя. — Номерът ми е в телефонния указател, така че нека непременно да ми се обади.
— Добре — съгласи се без въодушевление младежът.
— Ще му предадете ли или да му оставя бележка на вратата?
— Ще му предам, ще му предам. Но вие бихте могли да ми напишете телефона си — подвикна той след мен, ала аз заслизах бързешком по стълбите и се направих, че не го чувам.
Честно казано, разказът на съседа ме озадачи, и то до такава степен, че след като изминах няколко километра, почувствах необходимост да спра, забих колата до тротоара, примижах, за да не дам воля на сълзите си, и непрекъснато си повтарях: „Горкичкият Кузя…“ След което се изпълних с надежда, че той ще ми се обади и ние ще решим въпроса помежду си.
Нямах никаква представа какво конкретно щяхме да решим и най-вече — как щяхме да го решим, но отложих размислите си по този въпрос за утре, защото сега трябваше колкото може по-бързо да върна колата на Сева на мястото й.
Попих грижливо сълзите си и потеглих, но в този момент се разнесе трясък и нещо с всичка сила ме цапардоса… Правичката да си кажа, нямаше да е зле да погледна в огледалото, преди да потегля. Но аз не погледнах и вече горчиво съжалявах за това. Естествено красивата кола на Сева не бе станала по-хубава от удара, но това не бе най-ужасното. След като малко се поокопитих, в смисъл че възвърнах способността си да реагирам на околния свят, видях един тъмновишнев „Ландкруизър“, който също никак не се бе разкрасил след досега си с аудито.
— Байгън! — въздъхнах и отчаяно завъртях глава. Рита имаше право, че трябва да ида на екстрасенс, на магьосник, по дяволите — или където и да е, само и само да сложа край на всичко това!
В този момент вратата на джипа се отвори и оттам излезе един дългуч с толкова свирепа мутра, че аз мигом осъзнах, че днешната ми роля на заложник е била просто детска игра. Всеки миг щяха да ме измъкнат от колата и направо да ме размажат.
— Само това не! — простенах, докато наблюдавах как младият мъж се приближава към мен. Той отвори вратата от моята страна, а аз бързешком казах: — Вижте какво, зная, че съм виновна, само не ме гледайте така.
Младежът се накани да ми отвърне нещо или, казано по-точно, беше дошъл с предварително подготвена реч, но изведнъж се отказа да я произнесе. Погледна ме съсредоточено, устните му потрепнаха в нещо, което наподобяваше усмивка, след което тя направо цъфна на лицето му.
Трябва да призная, че мъжете доста често реагираха по този начин, когато ме видеха. От гледна точка на баща ми аз бях еталон за красота. Естествено татко малко преувеличаваше, макар че аз също харесвах почти всичко, което си имах, и ако не беше чипият ми нос… носът ми разваляше общата гледка, макар Рита да твърдеше, че той е в състояние да побърка мъжете.
Честно казано, нямах намерение да побърквам никого, тъй като собствената ми лудост си ми беше предостатъчна, и никога не се ласкаех от начина, по който мъжете реагираха на моята хубост, понеже те се вцепеняваха от нея за ден-два, а сетне започваха да се стряскат, което бе напълно естествено, тъй като с мен непрекъснато се случваха разни неща. През следващите два дни се опитваха да ме научат как трябва да живея, още три дни правеха всичко възможно да контролират всяка моя крачка, а след пет дни се превръщаха в неврас-теници и подскачаха всеки път, щом се докоснех до някакъв предмет. Изпадаха в панически ужас от всякакъв вид кабели и губеха ума и дума, когато сядах зад волана. А на кого му трябват мъже-неврастеници? Поне аз със сигурност нямах никаква нужда от хора в такова състояние.