Той се засмя, но не помръдна от мястото си и дори не махна ръката си от рамото ми, от което би трябвало да следва, че в този момент младежът нямаше абсолютно никаква друга работа.
— Тогава върви по дяволите! — гракнах аз, излязох от колата и затръшнах вратата. — Можеш да правиш с колата каквото си щеш, изобщо не ми пука, защото не е моя.
Но не успях да направя и две крачки, когато той напусна автомобила и се озова до мен.
— Добре де, добре де, пошегувах се.
— И това ми било шегички!
— Не се ядосвай. Вземи си ключовете, ето ти ги. — Подаде ми ключовете, а аз доверчиво направих крачка към него, но нещо странно изхрущя и после най-неочаквано започнах да куцам. Погледнах с ужас към обувките си и установих, че… токът ми се бе счупил точно по средата.
— Край! — казах и затворих очи.
— Ей… — Младежът ме хвана за ръката.
— Не ме докосвай! — отскочих настрани. — Това не може да продължава повече…
— Чуй ме… — опита се да вметне нещо той, но аз свалих обувката си и я размахах под носа му:
— Двеста и седемдесет долара. Само преди една седмица. Още не съм си върнала заема, с който ги купих, защото един изрод ми отмъкна мангизите в тролея, понеже някакъв кретен не беше затворил капака на канала насред улицата, а колата ми хлътна в дупката и трябваше да я закарам на ремонт, а после някакви идиоти извършиха обир в кафенето и ме взеха за заложник, а сетне три часа ми вадиха душата в милицията с въпросите си, след което Рита си скри ключовете и аз трябваше да взема колата на Сева. Слава го нямаше вкъщи, тъй че напразно се влачих дотам, после се блъснах в твоя джип, ти пък ми дрънкаш някакви простотии за глупавия си апартамент с идиотското му огледало на тавана, а на всичкото отгоре сега и токът ми се счупи… — На това място спрях за миг, за да си поема дъх, пък и да се ориентирам какво става наоколо.
На три метра от нас бе спрял един мерцедес, от който към мен бяха отправили погледи четирима малоум-ници, изпаднали в няма почуда. А малоумникът от джипа стоеше до мен, изопнал обърнатите си с дланите към лицето ми ръце, и кимаше в такт с думите ми. Сетне той се извърна към момчетата в мерцедеса и каза:
— Всичко е наред. Просто разговарям с гаджето си. — Мерцедесът плавно потегли от мястото си, а младежът ме попита: — Свърши ли? — Аз закуцуках към моята кола, хванала обувката си в ръка. — Кой е този Слава? — попита младият мъж, докато ме наблюдаваше как се придвижвам.
— Слава ли? — сепнах се аз.
— Ами нали каза, че го нямало вкъщи и напразно си се влачила до тях…
— Казах — съгласих се, без да разбирам накъде бие.
— Това гаджето ти ли е?
— Изобщо не ми е гадже. Ама че го каза — Слава да ми е гадже… Той ми е много необходим за една важна работа.
— Значи гаджето ти е Сева и затова си взела колата му.
— Нищо подобно. В смисъл че наистина взех неговата кола, но какво общо има с това моето гадже и изобщо за какво гадже става дума, дяволите да го вземат?
— Поправи ме, ако съм те разбрал нещо погрешно. Ти нямаш мъж и нямаш гадже. Така ли е?
— Така е — свих рамене.
— Това се казва късмет! — констатира със задоволство той, а аз убедено кимнах:
— Късметът ти няма да трае дълго. — Отворих вратата на колата, седнах вътре и с мъка в очите погледнах обувката си, а той се приближи, взе я от ръцете ми и я захвърли в храстите. — Какво правиш? — възмутих се, макар че само миг преди това се канех да направя същото.
— Не се коси. Ще ти купя нови обувки.
— Как ли пък не… Твоят апартамент изобщо не ме вълнува, а още по-малко ме интересуват идиотските ти огледала.
— Добре де, пошегувах се, имам само едно огледало и то се намира в антрето… Да приемем, че вече си се успокоила. Успокои ли се?
— Да.
— Прекрасно. Значи тъй, ще извикам един мой приятел, който има автосервиз наблизо…
— Тогава защо трябва да го викаш, можем да отидем там…
— Ами ако по пътя избягаш?
— Нали знаеш номера на колата ми, няма да ти е трудно да ме намериш. Ако искаш, ще ти дам разписка.
— Ще се чувствам много по-спокойно, ако бъдеш до мен. Ти само малко поодраска единия ми калник — това е дребна работа, все ще намеря време да се отбия при Костя… Но виж, твоят Сева няма да ти е благодарен. Капакът трябва да се смени, пък и калникът изглежда доста зле. Мисля, че Костя ще се справи до сутринта. Твоят Сева дори няма да разбере нищо. — Много се съмнявах, че ще стане точно така, но кимнах в знак на съгласие, защото и без това нямах никакъв друг изход. Младежът извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и ме попита: — Ей, а ти как се казваш?
— Маня — измърморих и тутакси простенах глухо, но вече беше късно, пък и какво значение имаше как щях да се нарека! Младежът развеселено се изсмя, но след като забеляза, че физиономията ми се вкаменява, уточни: