— Тоест Маша, така ли? Трябва да ти кажа, че това име страшно ти отива. — Прихна още веднъж и започна да набира номера.
Погледнах към обувката, която красеше десния ми крак, събух я и я запратих в храстите. Беше ми мъчно до сълзи за похарчените пари, но емоциите най-ненадейно ме напуснаха и на тяхно място в мен се възцари тъпо равнодушие. „Ако нещата продължат по същия начин — заключих тъжно, — ще стана абсолютно безчувствена.“ През следващите петнадесет минути младежът, който толкова неочаквано се изтърси на главата ми, усилено се опитваше да ме забавлява.
— Между другото аз се казвам Стас — съобщи ми доволно той. — Двадесет и осем годишен, неженен, ръст 186 сантиметра, тегло… не помня колко точно беше, но няма да е зле да сваля два килограма и не ме гледай така, казах — два килограма, но заради тебе мога да се понапъна малко и да сваля три, коса — кестенява, очи — кафяви, но ясни, нос — правилен, уста — чувствена, брадичка — мъжествена и изобщо видът ми е изключително привлекателен.
— Това кой го казва? — подсмихнах се.
— Всички момичета, които познавам, смятат така.
— Те или са късогледи, или са кривогледи. При всички случаи трябва сериозно да се погрижат за зрението си.
— Според теб не съм ли симпатичен?
— Е… сега изглеждаш малко по-добре, отколкото в момента, когато изскочи от колата си.
— Има си хас… бях готов да ти откъсна главата. Викам си: ей сега ще измъкна този идиот и с кеф ще го размажа по асфалта. Но какво да видя: вместо някоя пияна мутра, насреща ми стои момичето на моите мечти — с най-красивите очи на света. Дай да ги разгледам по-добре, какъв цвят са? — При тези думи той най-нахално ме хвана за брадичката и се вторачи в очите ми. — Тъй си и знаех — заяви със задоволство младежът, — зелени са. Една циганка ми каза, че в мен ще се влюби момиче със зелени очи и аз ще се оженя за него. Готова ли си да се влюбиш в мен?
— А ти готов ли си да се ожениш за мен?
— И още как — веднага…
— Обръщам ти внимание, че идеята не е много добра и съвсем скоро ще осъзнаеш това.
— Нарочно ме плашиш… Ето го и Костя — обяви той и напусна купето.
В този момент забелязах едно бледозелено на цвят пи-капче, което спря наблизо, а от него излезе млад, дългунест и кльощав мъж, облечен в работен комбинезон. Сметнах за необходимо също да изляза от колата. Мъжете си стиснаха ръцете, Костя се приближи до мен, гледайки ме много сериозно, и заяви:
— Нарочно го е направил. Можете да се оплачете в съда, аз ще ви стана свидетел. Само не мога да разбера как е успял да ви види, след като аудито ви е с матирани стъкла.
На това място разбрах какво има предвид Костя и му отвърнах със същата изключителна сериозност:
— Нищо подобно — аз се блъснах в него.
— Значи просто е извадил късмет — въздъхна той и се обърна към приятеля си: — Какво искаш от мен?
— Виж какво, този таралясник изобщо не е неин. Маня… как да се изразя по-точно… го е взела за временно ползване…
— Моля за извинение — прекъсна го Костя. — Вашето име Маня ли е?
— Да.
— Страшно ви отива.
— Благодаря. Още дълго ли смятате да се подигравате с мен?
— Ама наистина, Костя, престани да се закачаш с момичето, този късмет си е мой и ти нямаш нищо общо с него. Казано с две думи, вземаш колата й и колкото може по-бързо я привеждаш в нормален вид. По този начин ще спасиш това красиво момиче и ще ми направиш голяма услуга.
— Ами твоята кола? — кимна Костя.
— Моята кола ще почака.
— Има си хас! — изпръхтя приятелят му и ме стрелна с поглед. — Е, летете, гълъби мои, а пък аз ще се отдам на всекидневния си трудов подвиг.
— Точно така, опитай се да свършиш колкото може по-бързо… желателно е това да стане до сутринта.
— Разбрано. До сутринта, но не по-рано. Госпожице, на ваше място не бих се доверил на този тип. Вгледайте се в мен — аз съм положителен и надежден човек.
— И аз съм положителен и надежден човек и освен това съм красавец… Сам ли ще откараш колата или да ти помогна?
— И без теб ще се оправя.
— Тогава вземи ключовете. — След тези думи Стас ме хвана за ръката и ме поведе към джипа.
Преди не ми се бе случвало да ходя боса по асфалта. Убодох крака си на нещо и изпищях, а Стас ми предложи:
— Искаш ли да те взема на ръце?
— Не искам.
Той демонстрира добро възпитание, като ми помогна да се настаня на седалката, а аз тъжно погледнах към аудито, за което Костя точно в този момент закачаше теглича.