Спомних си за Света, на която дължах петстотин долара, които възнамерявах да й върна днес, и поех към дома й с тролея, защото — освен с въпросните долари — разполагах само с една карта за градския транспорт, която бях намерила преди два дни пред входа на блока си. Обиколих всичките си съседи, разпитах ги дали някой от тях не е загубил картата си и в крайна сметка я задържах за лично ползване, тъй като реших, че тази находка ще ознаменува началото на нова ера в моя живот — ерата на неудържимия късмет. Как ли пък не! И тъй като имам панически страх от портмонета, скрих доларите в едно вътрешно джобче на чантата си, откъдето те изчезнаха, понеже някакъв гадняр се бе възползвал от блъсканицата в тролея и просто бе срязал чантата ми. Но това го разбрах едва когато отидох у Света и бръкнах да извадя парите — ръката ми свободно се промуши през новообразуваното отверстие и аз установих, че паричките са изчезнали. Света въздъхна и тъжно рече:
— Не се ядосвай. — А сетне помисли и добави: — Всичко това все някога ще свърши.
— Надявам се — свих рамене аз.
— Хайде да пием чай — мило ми предложи приятелката ми, — парите не ми трябват спешно. Не се каня да си купувам нищо, така че какво значение има къде са и дали са у мен, или са у теб…
— Благодаря ти — въздъхнах аз и си помислих, че ако не бях послушала дебелия чичко и не бях отишла в сервиза… или пък ако поне първо се бях отбила у Света и й бях върнала парите… И все пак ми стана любопитно дали случилото се бе плод на лошия ми късмет, или за всичко си бях виновна самата аз!
След като се лиших и от колата си, и от парите си, прецених, че това е предостатъчно за един ден. Взех сто рубли назаем от Света, поръчах си такси и поех към къщи. Но колата едва успя да се отдалечи от входа на Света, когато първо се пукна едната й гума, която шофьорът бързо смени, а сетне — и втората, която нямаше как да бъде сменена веднага. Шофьорът псуваше през зъби, но аз дори не се изненадах и се потътрих към спирката на тролея, защото трябваше да направя всичко възможно, за да се измъкна от този квартал.
Тролеят беше почти празен, а чантата ми — вече срязана, тъй че благополучно се добрах до вкъщи без допълнителни произшествия. Това, че на два пъти токът спря, а с него — и тролеят, не го слагам в сметката, защото беше просто дреболия, пък и всъщност ток нямаше само в продължение на някакви си двадесетина минути, тъй че не открих повод за душевно разстройство заради едно толкова незначително събитие.
Щом стигнах до вкъщи, се сетих, че сутринта забравих ключовете си на шкафчето в коридора. Естествено никой не реагира на настойчивото ми звънене, от което следваше, че и Рита, и нейният възлюбен са се изнизали нанякъде (макар по това време Рита винаги да си седеше вкъщи, но когато човек няма късмет — няма и толкоз!). Спомних си, че имам 100 рубли и 55 копейки и влязох в кафенето на съседната улица с намерението да изпия един чай и да убия времето, докато Рита се прибере у дома.
Трябва да отбележа, че предпочитах „Мамините палачинки“ — така се казваше кафенето — пред всички други подобни заведения в нашия град, защото само тук сервираха чая в порцеланови чайници с изрисувани по тях рози, чашките и чинийките също бяха порцеланови и напитката беше ароматна и истинска, а не от някакви си идиотски пакетчета, които завират в носа ти, залети с вряла вода, а ти сетне се чудиш и маеш къде да денеш въпросното пакетче. Изобщо това заведение винаги ме настройваше лирично и връщаше вярата ми в бъдещия ми късмет.
Бях твърдо убедена, че на това място нищо не ме застрашава. Тук нито веднъж не бях изтървала дори лъжицата си и никой не бе преобръщал чайника върху ми. Беше оазис на покоя в безбрежното море от кутсузлуци. Та затова в началото не се изплаших, когато звънчето на входната врата издрънча, а сетне един мъжки глас изрева: „Всички на пода!“ Извърнах глава и видях двама типове, облечени с еднакви блузи тип поло и с маскировъчни шапки на главите. Те стояха, плътно притиснати един до друг, и току насочваха пистолетите си на всички страни. Помислих си с досада: „Не може да бъде!“, в смисъл че подобни неща можеха да ми се случат навсякъде другаде, само не и на това безопасно място. Но в момента всичко ставаше точно тук и аз едва не се разплаках от обида. Казвам едва, защото отдавна вече си бях забранила да се отдавам на въпросното неприятно занимание: ако човек ревеше по всеки възможен повод, това означаваше вечно да ходи с червени като на заек очи и макар зайците да ми бяха симпатични, все пак…
Казано накратко, реших да се въздържа от проливането на сълзи, притихнах, отпуснах се и се опитах да си втълпя, че не бива да вземам случващото се много надълбоко. Бях вътрешно подготвена за срещата си с терористите, тъй като напоследък средствата за масово осведомяване ги споменаваха по сто пъти на ден за щяло и нещяло. А щом те вече се бяха завъдили у нас, дори и слабоумният би се досетил, че аз нямаше как да се размина с тях, тъй че вече бях взела вътрешното решение да не изпадам в паника, ако ме сполети нещо подобно, и да се отнеса към ситуацията като към сандвич, който е паднал върху намазаната си с масло страна.