— Не, благодаря.
— Имам предвид — чай или кафе.
— Няма нужда. Не се безпокой.
— Жалко, че седна във фотьойла.
— Защо? Има ли му нещо?
— Не. Просто ако беше седнала на дивана, щях да седна до теб.
— Нали обеща да не ми досаждаш!
— Че аз дори не се и опитвам. Не искаш ли да се преместиш?
— Вече съжалявам, че се съгласих да дойда тук.
Той направи обидена физиономия и се изниза в кухнята, откъдето се появи след десетина минути със сервирана масичка на колелца.
— Както виждаш, нося само чай. Понеже съм гостоприемен домакин и просто съм длъжен да те почерпя.
— Добре — съгласих се и ние изпихме по чаша чай.
— Хайде да се опознаем по-добре!
— Защо? — попитах, предчувствайки някаква клопка.
— А защо хората се опознават? За да се познават помежду си.
— Добре — кимнах. — Разкажи ми за себе си.
— Ами аз вече ти разказах всичко.
— Нищо подобно. С какво се занимаваш?
— Ами с нищо особено… с всичко по малко. — Аз огледах с недоверие стаята, а Стас се засмя: — Имам фирма. Две бензиностанции, това-онова… Нищо интересно. А ти учиш или работиш?
— Завърших института и си търся работа.
— Отдавна ли?
— Дали отдавна си търся работа ли питаш?
— Аха.
— Ами…
— Няма да си намериш — убедено заяви той. — По-лесно ще ти е да се омъжиш.
— Аз съм икономист по образование — обидих се на пренебрежението му. — Защитих дипломната си работа с отличен. И изобщо би ли ми казал какво общо има с това женитбата?
— Не се обиждай, но нито един нормален човек няма да те вземе на работа. На работното място трябва да се работи, а пък теб само да те погледне човек и в главата му идват съвсем други мисли. Да речем, шефът ще ходи etc затворени Очи, но какво ще прави трудовият колектив?
— Искам да се влея в някой изцяло женски колектив.
— Не те съветвам. Горкичките жени ще се сдобият с чувство за малоценност, а хората, които се занимават с пари, трябва да бъдат оптимистично настроени.
— Това, че малко съм ти поодраскала колата, изобщо не е достатъчен повод цяла вечер да се подиграваш с мен.
— Спирам! — каза той с нотки на покаяние. — Дори съм готов да ти предложа работа в моята фирма. С отделен кабинет, телефон и компютър, за да не скучаеш, докато не съм при теб. Ще се разберем и за заплатата. Обеща да ми дадеш телефонния си номер…
— Ще ти го дам.
Той ми подаде лист и химикалка, аз надрасках номера на мобилния си телефон и отдолу написах Мария.
— Имаш ли фамилия?
— Разбира се. Мария Анатолиевна Смородина.
— Много ми е приятно. Станислав Генадиевич Самойлов. Искаш ли още чай? Чакай малко, каза, че си погребала баща си преди двадесет дни, нали така?
— Да.
— А баща ти Анатолий Вениаминович ли се казваше!
— Познаваше ли го? — сепнах се.
— Много съм слушал за него — кимна Стас и ме погледна някак странно. — Значи си сираче. Пий, пий чай, не се стеснявай. Харесват ли ти бонбоните?
— Не обичам бонбони асорти.
— А какво обичаш?
— Мармалад.
— Ще го имам предвид. Сама ли живееш?
— Не, с машехата си.
— Тя тормози ли те?
— Кой да ме тормози?
— Мащехата ти.
— Да не си полудял? Защо трябва да ме тормози?
— Обикновено мащехите са зли. А ти си хубавица и по принцип тя направо е длъжна да те отрови с някоя ябълка.
— В живота си не съм виждала такова дрънкало като теб. Рита е много готин човек и ние прекрасно се разбирахме помежду си, докато Сева…
— А кой е Сева?
— Гаджето й.
— Отдавна ли ходи с него?
— Не зная. Той се появи у нас преди двадесетина дни.
— Ясно.
Не разбрах какво му беше ясно, защото телефонът иззвъня. Стас се отзова на обаждането с огромно нежелание. Аз не чувах какво му говореха, но явно ставаше дума за нещо неприятно, защото той започна да се мръщи, а сетне попита:
— Е, какво, не можеш ли да се оправиш сам? — Очевидно онзи от другата страна на жицата не можеше да се оправи сам, защото Стас отново попита: — А това не може ли да почака до утре? — После ме погледна с известна доза отчаяние и горестно рече: — Добре. Ей сега ще дойда.
А аз със задоволство си помислих: Ето на, на това момче му беше достатъчно само да се запознае с мен и кутсузлуците вече го застигнаха, т.е. не че виждах нещо хубаво в това, а всъщност задоволството ми бе свързано с факта, че за пореден път се бях оказала права.
— Станало ли е нещо? — попитах Стас, когато той приключи разговора си и започна замислено да ме разглежда.
— Какво? А… не, всичко е наред. Трябва да изляза за половин час, а през това време ти се настани тук удобно, погледай телевизия, почини си. Веднага ще се върна.