— Виж какво, защо си се лепнал за мен? — наежих се аз. — Хем не искаш да си вземеш парите, хем говориш всевъзможни глупости.
— А ти имаш ли пари? — изненада се той.
— Не. Но ще намеря отнякъде. Ще отида при чичо Витя и той ще ми даде.
— Кой е този чичо Витя?
— Теб какво те засяга?
— Роднина ли ти е?
— Не, приятел на баща ми.
— Аха. Впрочем с какво с занимава твоят Сева?
— Според мен — с нищо — свих рамене аз. — Ас какво се издържа? Колата му не е евтина.
— Откъде да зная!
— Да не искаш да кажеш, че мащехата ти го издържа?
— Ни най-малко. Че откъде би могла да вземе пари Рита?
— Как откъде? Ами баща ти?
— Какво баща ми? — намръщих се аз.
— Ами… според мен баща ти беше доста състоятелен човек.
— Аха, такава ли била работата! — кимнах със задоволство, тъй като най-сетне осъзнах откъде се бе взел у Стас този неудържим интерес към мен. — Как да ти кажа, татко не ни остави нищо, ако не се броят многото апартаменти и коли. Баща ми беше старомоден човек и имаше свои представи за наследството. Ние продадохме колите му, засега си оставихме на разположение само нашите и живеем от наемите на апартаментите.
— В такъв случай трябва да започнеш работа. При мен.
— Но нали самият ти каза, че никой няма да ме вземе на работа!
— Аз ли съм казал такова нещо? — изуми се Стас. — Сигурно не съм бил на себе си… А с какво си вади хляба Сева, щом мащехата ти чак толкова го е закършила?
— Теб какво те засяга?
— Просто ми е интересно.
— Ама че любопитен народ се е навъдил! Сева също ме разпитваше за теб и също се интересуваше с какво си вадиш хляба.
— Така ли? Е, разумно е от негова страна, защото трябва да е убеден, че те дава в сигурни ръце.
— Мисля, че това изобщо не го вълнува.
— Тогава защо се е интересувал с какво си вадя хляба? — Макар устата на Стас да бе разтеглена до ушите в усмивка, бях уверена, че не ми задава този въпрос току-така.
— Откъде да зная! — удивих се искрено, той се опита да се усмихне още по-широко, но вече нямаше накъде, а аз се надигнах от стола. — До скоро.
— Къде тръгна? — сякаш се изплаши Стас и ме сграбчи за ръката.
— Нали ти казах, че имам много работа.
— Кога ще се видим?
— Ще ти се обадя.
— Кога ще ми се обадиш?
— Може би още днес.
— По-добре ще е аз да ти се обадя. И кога ще се видим?
— Ще ме побъркаш! — поклатих глава, но в този момент мобилният ми телефон иззвъня и аз бръкнах в чантата си.
— Аз съм. — В началото гласът ми се стори непознат, затова се намусих и отвърнах:
— А пък това съм аз!
— Защо си ме търсила? — недоволно избоботи в ухото ми събеседникът и се досетих, че това е Кузин. Заради глупавата кола на Сева вчерашните събития напълно бяха изскочили от ума ми, но в този момент се сетих за паспорта си и се развълнувах.
— Трябва да си видим веднага!
— Не мога веднага, затънал съм в работа. И изобщо… как така изведнъж се сети за мен?
Подобно лицемерие изпълни с възмущение цялата ми душа.
— И това ми било изведнъж! — креснах аз. — Да не би да си мислиш, че не те познах? Върни ми паспорта! За нищо на света няма да ми издадат нов паспорт и никаква бележка от милицията няма да ми помогне.
— Каква милиция? Каква бележка? — възкликна Слава.
— Най-обикновена. Трябва да ми издадат бележка, че вие отмъкнахте паспорта ми, иначе онази лелка няма да повярва, че не съм го загубила.
— Какво ти става, да не си полудяла? Откъде-накъде аз ще съм отмъкнал паспорта ти? Че за какво ми е твоят паспорт?
На това място направо освирепях:
— Значи тъй, не искаш с добро, тогава — както искаш. Сега ще плюя на старото ни приятелство и ще се обадя в милицията, а пък нека те да се оправят с теб.
— Абе не съм вземал паспорта ти.
— Може да не си го направил нарочно — не споря. Но паспортът беше в чантата ми, а пък чантата ми остана в колата, понеже онзи психар — твоят приятел — ме изхвърли навън без нея. А когато ченгетата сгащиха колата, чантата я нямаше вътре и аз съм напълно убедена в това, защото първа открих колата. Чантата изобщо не ми трябва — и без това я срязаха в тролея, само че веднага искам да ми върнеш паспорта. Как ще живея без паспорт, помисли си само!
— Паспортът ти не е у мен! — разкрещя се той. — Не е. И ме остави на мира!
— Добре! — съгласих се със зловещ тон, но той веднага даде заден:
— Може пък да е у Юра?
— Онзи психар, който уби Рижия, Юра ли се казва? — зарадвах се аз, макар че това изобщо не ме интересуваше и нямаше никакво значение дали оня се казва Юра или Вова. Впрочем милицията едва ли щеше да има нещо против да научи това и ако моите похитители замотаеха някъде паспорта ми, щях…