— Добре — вяло каза най-сетне Стас, — не мога да го направя, защото ще имаш неприятности, а аз не искам това да се случва. А още повече не искам да те пускам сама. Наистина е опасно.
Честно казано, думите му за опасността, която ме грозеше, ме стреснаха. Нямах никаква представа как да постъпя, но когато Стас за пореден път ми заяви, че трябва да отидем там заедно, аз завъртях глава и категорично отказах:
— За нищо на света — това няма да се хареса на Слава. Той ужасно ще се ядоса, че съм ти издрънкала всичко и няма да ми даде паспорта.
— Слава и без това няма да ти го даде. Хайде да направим така — взе той соломоновско решение и в крайна сметка аз се съгласих с него. — Ще отидем до блока му заедно, а ти ще идеш при него сама. Ако усетиш, че нещата вървят на зле, ще кажеш на тези психари, че долу те чака човек.
— Че освен мен, да утрепят и теб, така ли? — подиграх се на идеята му.
— Ще видим кой кого ще утрепе! — изпръхтя той и аз, както вече казах, се съгласих.
Стас плати сметката и ние излязохме от кафенето. По пътя се опитвах да преценя дали постъпвам правилно или не, но тъй и не можах да стигна до никакъв извод, може би защото просто нямаше време за размисли: Стас крачеше доста бързо, а аз не мога да мисля бързо. Ала ми хрумна една читава идея.
— Не бива да спираме пред неговия блок — казах, — по-добре ме изчакай до съседния.
— Глупости — възрази ми Стас, — той не познава колата ми.
— Ами ако ме види през прозореца?
— Добре, ще те оставя до съседния блок — смръщи се той.
— Тогава спри!
След минута влязох във входа на Слава и позвъних на вратата му.
— Кой е? — страховито попита някой отвътре, аз отново не познах гласа, вслушах се и изписках:
— Аз.
Вратата веднага се отвори, Слава ме сграбчи за ръцете и ме придърпа в антрето. Имаше вид на човек, който — по точния народен израз — сякаш току-що бе излязъл от гроба. Косата му бе чорлава, очите — зачервени като на препил през нощта човек, устните му трепереха, а освен това се люлееше като трескав.
— Маня… — избоботи Слава и най-ненадейно ме сграбчи в обятията си.
Аз застинах на място, защото първо се стъписах, а сетне го потупах по рамото и измърморих:
— Хайде стига, стига…
Той ме пусна, въздъхна поривисто и заяви:
— Ей сега ще ти обясня всичко… в смисъл че самият аз нищо не мога да разбера и изобщо не зная какво да правя. Може би ти знаеш?
— Какво бих могла да зная, след като ти нищо не си ми казал? — възмутих се искрено.
— Ама ей сега ще ти разкажа всичко. Влизай! Искаш ли чай? По дяволите, забравих, че нямам чай…
— Не искам чай, искам си паспорта.
— Защо ме тормозиш с този паспорт? Мен всеки момент могат да ме тикнат в затвора, а ти ми говориш за паспорта си.
— Има защо да те тикнат в затвора. И не ме гледай така. Защо тръгна да ограбваш кафенето? Как изобщо ти хрумна, за бога? Грабител се извъдил… — Дотолкова се развилнях, че изобщо не обърнах внимание на една подробност: Слава стоеше до мен и плачеше. Дори хлипаше. Точно както в детството ни, когато падна от гредата и си изкълчи крака. Тогава момчетата започнаха да му се подиграват, а на мен ми стана жал за него. А сега, вместо онзи охранен малък шишко, пред мен стоеше един голям чичко, но плачеше по абсолютно същия начин. Това много ме развълнува, паспортът ми се стори истинска дреболия, а сърцето ми така се сви, че аз също се разревах от състрадание към своя безпътен приятел и на всичкото отгоре се засрамих, сякаш не той, а аз бях ограбила кафенето. — Хайде разкажи ми — свъсих се и се стоварих на дивана. — И не се разстройвай чак толкова, все ще измислим нещо.
— Какво можем да измислим? — оплака се той, но ле-ка-полека се успокои и започна да разказва.
Съседът му се оказа прав — на Слава не му бе провър-вяло кой знае колко в живота. И от работа го бяха уволнявали със завидно постоянство, и мизерията го бе изтормозила. И заради същата тази мизерия се бе решил на онази крайна стъпка.
Юра му предложил да ограбят кафенето и Слава се съгласил на пияна глава, както и подозирах, че бе станало. Те се запознали в някаква кръчма преди седмица, малко по-късно на същото място съставили и плана за обира, а ако трябва да бъдем конкретни, това се случило точно преди три дни. До този момент Слава не бе виждал въпросната си дружка в тази кръчма. Съученикът ми обикновено прекарвал там свободното си време и него ден изведнъж, както си седял и окайвал съдбата си, видял до себе си онзи тип. Той се представил, предложил му да минат от бира на водка и скоро след това Слава открил, че се е сдобия с нов приятел (така решил той, а не аз, тъй като аз бях на съвършено друго мнение по този въпрос, но мен никой не ме питаше). Приятелят му също се намирал в бедствено положение и бил много сърдит на онези, които според него не знаели къде да си дяват парите. Към тази категория граждани той причислявал банкерите, бизнесмените и всички видове олигарси и с тон на познавач заявил, че е време благата им да бъдат експроприирани.