Идеята намерила отклик в душата на Слава и той се съгласил веднага да се заеме с експроприацията, още повече че приятелчетата нямали пари за втора бутилка водка, а много им се щяло да си пийнат още малко и да си поговорят по човешки. Общо взето, някъде привечер те застанали твърдо на мнението, че трябва да присвоят нечия собственост; вярно, не си въобразили, че са в състояние да ограбят банка, но решили, че за начало ще опитат с някое кафене. На това място аз погледнах натъжено към Слава, а той отново заподсмърча.
— Ти си идиот — заявих му мрачно, а той кимна в знак на съгласие.
— Зная. Но разбираш ли — не мислех, че той говори сериозно, абе… мислех си, че просто ще си поприказваме на тази тема и толкова.
— Но сега вече знаеш, че е било сериозно.
— Сега зная, разбира се.
Общо взето, младежите се заклели един пред друг във вечна дружба, а също и в това, че ще свършат тази работа. Нямах представа какво количество алкохол са погълнали до онзи момент, но със сигурност отнякъде са намерили пари за още, защото просто не е възможно да са набрали чак такъв кураж само на една бутилка.
Слава нямаше спомен как е завършила вечерта, но на сутринта се свестил в своя апартамент с главоболие, празни джобове и като следствие от това — в невъзможност да угаси махмурлука си. Последното обстоятелство силно го разстроило и ако можеше да се вярва на думите му, той бил на ръба на самоубийството. Аз не му повярвах, но за всеки случай кимнах в знак на съчувствие.
В разгара на душевните му мъки се появил Юра, и то не току-така, а с бутилка в ръце. Слава отпил от целебната течност и се хвърлил в обятията на новия си приятел в израз на признателност и с клетвата за вечна дружба помежду им. Новоизлюпеното му другарче тутакси му напомнило за вчерашното им споразумение. Макар Слава да не бил много-много на себе си, все пак мозъкът му шавал и отначало решил, че Юра се шегува. Но Юра не се шегувал. В този момент планът му за обира вече бил готов. Той избрал кафенето „Мамините палачинки“, защото според твърдението му — в това кафене нямало много хора, тъй като залата му била малка. За сметка на това клиентите му бързо се сменяли, персоналът се състоял само от готвач, миячка на съдове и сервитьорка, тъй че нямало да имат кой знае какви проблеми, а пък плячката би трябвало да е прилична.
Слава изслушал всичко това и се оклюмал, понеже не се виждал в ролята на грабител. Ала му било съвестно пред Юра, в смисъл че не му се щяло да нарушава дадената дума и да дава заден, та затова решил да вразуми приятеля си и му задал първия уточняващ въпрос: „Обикновено грабителите носят оръжие, а ние откъде ще го вземем?“ Юра веднага сложил на масата два пистолета и от уплаха Слава отскочил назад. Приятелчето му грабнало единия от тях, доближило го до слепоочието си и уж натиснало спусъка му, но изстрел така и не се чул.
— Какво ти става, да не си откачил? — попитал призеленелият Слава, а Юра се засмял:
— Да не си помисли, че е наистина? Точно така си си помислил — повторил той, бидейки изключително доволен от себе си. — И те ще си помислят така.
На това място станало ясно, че и двата пистолета са играчки и че Юра се е сдобил с тях същия ден на местния пазар, но — по думите на Слава — те изобщо не се различавали от истинските и вършели много добра работа като средство за заплаха. Към пистолетите се прибавили маскировъчни шапки и Слава осъзнал, че е изчерпал всичките си аргументи и че или трябвало да се съгласи, или да се откаже от начинанието, но как можел да се откаже, след като вчера дал дума пред Юра!
На масата се появила още една бутилка и след като отпил съвсем малко от нея, Слава разбрал, че е под достойнството му да се отметне от дадената дума, кимнал в знак на съгласие, след което получил кратки инструкции от приятелчето си и един час по-късно двамата тръгнали да ограбят кафенето.
Слава чакал на ъгъла, а Юра пристигнал с една кола, която откраднал от близките улици. Те паркирали още една, също открадната кола, до входа на двора и скоро след това влезли в кафенето. Слава твърдеше, че тогава бил на автопилот и че не може да разкаже нищо смислено за онези моменти. Лично аз му вярвах. И бях сигурна, че той ужасно се е страхувал, макар че не събра смелост да си го признае. Но въпреки страха си, Слава строго следвал сценария, крещял: „Всички на пода!“ и прочее неща и усърдно размахвал пистолета си. И уж всичко било наред, но в един момент… в един момент Рижия категорично отказал да се подчинява. Естествено моят съученик много се притеснил от това, понеже Рижия имал вид на доста самоуверен тип, който на всичкото отгоре е и злобен, и Слава вече предвкусвал възможните неприятности, но изобщо не очаквал, че ще се стигне чак до онова, което се случи: Юра стрелял с пистолета-играчка, а чичкото взел, че умрял. Или поне така казаха по новините.