— Може да лъжат? — въздъхна Слава и ме погледна с надежда и отчаяние. — Може той… такова…
— Какво такова? — озъбих му се.
— Ами… може нарочно да ни плашат?
— Кого да плашат? Чичкото лежеше на пода, не видя ли кръвта?
— Видях я — кимна той. — Но може това да не е било кръв? Може да се е преструвал?
Обзе ме крайно възмущение и забелих очи.
— Защо му е да се преструва? — попитах строго.
— Ами не зная. Може ченгетата да са измислили нещо? Започна да ме втриса от неговото може.
— Чичкото е убит! — отсякох.
— С пистолета-играчка, така ли? — не повярва Слава.
— Значи пистолетът не е бил играчка — направих извода аз.
— Ама Юра го е купил от пазара! — възмути се Слава. — Според теб…
— Виж какво — прекъснах го, — ето как стоят нещата: чичкото е мъртъв — това не подлежи на никакво съмнение. Не е възможно да застреляш човек с пистолет-играчка, от което следва, че твоят Юра е имал истински пистолет. Впрочем къде е твоята играчка?
— Изхвърлих я — съобщи ми Слава, понижавайки глас.
— Защо я изхвърли?
— Ами защото това е веществено доказателство.
— Но нали пистолетът е бил играчка! — учудих се аз.
— И какво от това? Абе както и да е, изхвърлих го. Но той наистина беше играчка. Не ми ли вярваш? — попита той.
— Не зная. — Свих рамене. — Не можеш да убиеш никого с пистолет-играчка, а чичкото е мъртъв.
— А може това да са някакви ченгесарски номера? — зашепна разпалено Слава. — Мушнали са някакво френско грозде под ризата на чичкото, той паднал, престорил се на мъртъв и те са го откарали нанякъде…
— И защо им е на ченгетата да правят това? — попитах, изпаднала в крайно недоумение.
— Ами ако той е някакъв важен свидетел, а пък те искат всички да си мислят, че е мъртъв? — Трябва да призная, че Слава подходи към този проблем с голяма доза фантазия.
— В такъв случай ти изобщо няма защо да се страхуваш — рекох, — защото излиза, че твоето приятелче е ченге. И нека той да си ми върне паспорта, иначе ще раздрънкам из целия град, че убийството не е било истинско.
— Защо да е ченге? — стъписа се Слава.
— Защото иначе се получава някаква безсмислица — ощастливих го аз. — Откъде могат да знаят ченгетата, че вие ще идете да обирате кафене, че и на това отгоре ще стреляте по Рижия? Значи предварително са се уговорили с твоя Юра. — В този момент ми хрумна още една идея и побързах да я споделя: — Пък и Рижия се държеше подозрително, сякаш нарочно си го просеше.
При тези мои думи Слава се свлече на дивана и започна да променя цвета на лицето си, докато не заприлича на незряла ябълка, в смисъл че стана яркозелен, което доста ме разтревожи.
— И какво излиза от всичко това? — разсъждаваше на глас той и въртеше очи, обзет от крайно вълнение. — Ченгетата си въртят някакви номера, а аз ще вляза в затвора, така ли?
— Точно така излиза — кимнах аз, но веднага завъртях отчаяно глава: — Защо трябва да влизаш в затвора, след като оръжието не е било истинско?
— Но нали ние ограбихме кафенето! Разделихме си парите по равно. Ето ги моите, в джоба ми са… — Слава започна трескаво да вади на масата измачканите банкноти.
— Чакай малко — махнах с ръка, — ние дори още не знаем…
— Какво има да знаем? — възмути се Слава. — При всички случаи ще вляза в затвора. Или за убийство и грабеж, или само за грабеж. Маня, какво да правя?
Не можех да му отговоря на този въпрос и затова се натъжих.
— Първо няма да е зле да разберем дали Рижия е жив, или не е.
— Разбира се, че е жив! — зашепна разгорещено моят приятел от детинство. — Нали ти казах, че пистолетът беше играчка! Ами ченгетата? Разбираш ли? Хем дойдоха на мястото, хем сетне взеха, че изчезнаха. Това не ти ли се вижда подозрително?
— Ченгетата бяха дошли да обядват, но вратата на кафенето беше заключена и те вероятно са решили, че е затворено, та затова си продължиха нататък, а пък на нас просто не ни обърнаха внимание, въпреки че излязохме от кафенето в момента, когато те си тръгнаха.
— Това е подозрително — настояваше на своето Слава, а аз свих рамене. — Как можем да разберем дали онзи е жив, или е умрял? — поинтересува се той, хапейки устни.