— Пусни я! — продължи да се застъпва за мен другият тип.
— Млъквай! — озъби му се онзи. — Прави каквото ти казвам!
Той ме побутна към изхода, дръпна резето, разхлаби за миг здравата хватка около врата ми, въздъхна шумно и отвори вратата. А аз примижах в очакване на изстрел, но за моя изненада никой не стреля.
Нещо повече — когато, пришпорвана от моя конвой, отворих очи и направих следващата крачка, не открих наоколо никакви милиционери. В този момент те вече благополучно се бяха прибрали в своето жигули. Щом осъзнаха това, обирджиите се спогледаха с изненада, а з същото време жигулито плавно потегли от мястото си.
— Виж ти! — измърмори добродушният грабител и с това възклицание изрази общото ни мнение.
И наистина — имаше, на какво да се чуди човек. Посред бял ден, почти в центъра на града, на стъпалата на едно кафене стояха двама кретени с маски на лицата и размахваха пистолети, между тях бях аз, притиснала до гърдите си идиотския им найлонов плик с чуждите пари, а милицията се изпари буквално под носа им, яхнала своето старо жигули.
— Не, ама това наистина е странно! — не се сдържах аз под наплива на емоциите, забравила за присъствието на моя нервен придружител, както и за това, че тук никой не ми е давал думата.
— Мамка му, ама че малоумници! — подкрепи ме нервният, който продължаваше да стои като побит на мястото си, и в този момент кутсузлукът ми се отприщи с пълна сила. Още не бях успяла да се съвзема от неочакваното бягство на милицията, когато нервният отново се разкрещя: — По дяволите!… — И болезнено ме дръпна за лакътя. Извърнах глава, опитвайки се да разбера какво го развълнува чак толкова, но изведнъж другият също се разкрещя:
— По дяволите!… — И ние хукнахме към най-близката пресечка, т.е. хукнаха те, а аз само механично местех краката си, но не пропусках да оглеждам всичко наоколо и затова забелязах една камера, която бе насочена точно към нас. На разстояние от около триста метра от нашата троица двама младежи снимаха в захлас уличната сцена, чиито главни герои несъмнено бяхме ние.
— Откъде се взеха тия? — изврещя добродушният, докато завивахме зад ъгъла, а аз машинално отвърнах:
— Това са синоптици.
— Какви? — изкрещя нервният. Очевидно той изобщо не умееше да разговаря нормално, а можеше само да крещи, пък и на всичкото отгоре в този момент се задъхваше.
— Снимат прогнозата за времето — обясних му, — за телевизията, познавам едното момче…
— Само това ни липсваше! — изхленчи добродушният, а нервният повтори любимата си фраза по дяволите.
В това време вече бяхме завили в пресечката, където нямаше жива душа, след това хукнахме към един двор, пресякохме го и изскочихме на съседната улица. Точно срещу нас се мъдреше един стар колкото света фолксваген. Добродушният се метна зад волана му, а нервният отвори задната му врата и ме натика в колата.
— Моля ви, пуснете ме! — нададох глас аз. Нямах никакво желание да ги съпровождам, пък и не виждах смисъл да го правя — дори не толкова от моя, колкото от тяхна гледна точка.
Но нервният отсъди другояче.
— Млъквай! — изврещя той и болезнено ме блъсна.
— Пусни я — помоли шофьорът, — за какво ни е това момиче?
В този момент редките минувачи наоколо започнаха да спират погледите си върху нас. Нервният озверя и ме смушка с пистолета. Аз побързах да се настаня на задната седалка, той се тръшна до мен и изрева:
— Тръгвай!
Ортакът му потегли, а в знак на протест аз сложих найлоновия плик на коленете на своя съсед и заявих:
— Вземете си го! Само това ми липсва, ченгетата ще ме гепят с вашата плячка и не стига другото, ами ще ми лепнат и съучастничество.
— Ако ни гепят, точно това ще им кажа — че си наша съучастничка — изхили се по възможно най-отвратителния начин нервният. — Тъй че моли се да се измъкнем.
Въодушевена от обещанието му, започнах напрегнато да се взирам през задното стъкло, но за огромно свое облекчение не забелязах дори и намек за преследване.
— Измъкнахме се — заяви с въздишка шофьорът и тутакси добави изплашено: — Абе… пусни момичето, за какво ни е?
— За всеки случай… — измърмори нервният, ала на мен това ми прозвуча оптимистично, в смисъл — напълно добронамерено.
В този момент за пореден път завихме, подминахме още две преки и се заковахме на няколко метра от колона за афиши. Нервният отвори вратата от моята страна и ме изблъска на асфалта. Аз останах да стоя на четири крака в пълно недоумение, наблюдавайки как колата свърна в близкия двор, а сетне станах и казах:
— По дяволите!… — Както е известно, лошият пример е заразителен.
Въпросната фраза бе свързана най-вече с издраните ми колене и с изчезналата ми чанта, която остана в колата. Чантата смело можеше да бъде изхвърлена на боклука дори само заради това, че беше много стара и вече обработена от някакъв неизвестен тролейбусен джебчия, но за съжаление в нея се намираше моят паспорт, който ми бяха издали едва вчера, и то след дълги митарства, за които просто не исках да си спомням. Предишната вечер си мислех да го прибера в едно чекмедже с ключ, но в този момент Света ми се обади по телефона и аз естествено забравих за намерението си, а сега си спомних, но… Не издържах и от обида се разплаках.